Тръгнахме с Гуфи (Андон) в петък (30-ти Януари) от спирка Марко Николов, на 27 мин. с теснолинейката от гара Септември. Планът ни беше, както показва заглавието на постинга, да пошетаме малко из рида Алабак (с ново име Боженец). Тази част от Западни Родопи е граничеща с Рила и към нея се включват, в зависимост от използвания източник, 3-4 хижи, а те са съответно Равно боре (1050 м. н.в.), Милеви скали (1497 м. н. в.), Кладова (1650 м. н.в.) и спорната Юндола. Избраният маршрут беше дългичък за това време на годината и ни подложи на немалко изпитания и в крайна сметка, както ще разберете в следващите редове, се получи красив и труден преход, който определено има с какво да го запомним.

Червената маркировка започва още след първите няколко метра. Преминахме по въжения мост над р. Чепинска, пресякохме шосето на опасен завой, с лоша видимост и по черния път, преминахме покрай няколкото постройки, където разменихме сърдечен поздрав с отруден човечец, който майстореше нещо под един навес. Скоро стигнахме до разклона, от където пътят и маркировката се разделят. В крайна сметка, по който и вариант да се тръгне се излиза все на х. Равно боре, така че волна ти душа за избор на посока. Тук спряхме за няколко минути, толкова колкото да се поразхвърляме, и навлезнахме в дола, следвайки лентовите обозначения по дърветата.

Казват, че в този район се срещали единични представители на бряст, дървесен вид застрашен от изчезване в Европа, поради върлуването на някаква болест по представителите му. В този случай правилото, че нещата обикновено у нас идват с закъснение се проявява в положителен аспект.

Увлечени в разговор за планините и хората, които ги обичат, неусетно стигаме за малко повече от час до хижата, която самотно ни посреща с заключени врати и единственото, което ни остава е да пием по една студена вода, от слабата струя на външната чешма. Хвърляме поглед към обраслия връх който се издига над нас и аз правя неуспешен опит да си спомня името му, а то е в. Фенера, след което поемаме към х. Милеви скали – целта на днешния преход. Всъщност от тази точка тук тръгват две маркировки – червена, за коментирания туристически обект и светло-синя, за гара Цепина. Последната, някой пообръгнал ориентировач може и да се пробва да я проследи, като би се получило добро упражнение, тъй като тя е в окаяно състояние. На нас обаче ни е познат пътят, който предстои да изминем и за да си спестим излишно лутане в гората внимателно следваме червения цвят, докато излезем на стръмен обрасъл ръб. След подсичане на склон, където провирайки се между различни храсти и млади дръвчета, интуитивно следвахме правилната посока, се излиза на възлова билна седловина. От тук надолу към Чепинското дефиле, в източна посока се спуска пътека с маркировка за гара Цепина, както и с вариант разклонение до х. Равно боре. По нея към дола се стига до чешма, малко след която маркировката се разделя за двете посоки, но това вече е материал за друг пътепис. От спомената поляна-седловина се тръгва на юг-югозапад т.е. по основния билен ръб. На няколко места има табели, последната, която е забележима е на едно самотно дърво, до което се достига след няколко минути. Може би оттук пътеката би следвало да продължи по основния ръб, обрасъл в този участък, с леко подсичане от запад, но явно трябва да се отдели повечко време за проследяването й. Поради тази причина ние тръгнахме по познат немаркиран вариант – трудно забележим в снега път, спускащ се право на запад от въпросното дърво, който след около пет минути извежда на хоризонтален подсичащ от запад трупчийски път, тръгвайки, по който след около 15 мин. се излиза отново на билна седловина, разположена на главното било и от тук се тръгва пак по маркировката. В общи линии се следва или директно ръба или се подсича отдясно. След поредица от изкачвания се пресича, в горния й край поредната поляна, и след като се премине през борова гора се излиза на ключова седловина. От нея на юг се спуска затлачена пътека, маркирана с зелена маркировка за гара Долене, право напред в западния край на поляната се вижда голям завой на асфалтиран път, който се разчиства и през зимата, защото идва от с. Семчиново и извежда на метеорологичната станция, непосредствено под паметника на в. Милеви скали (1593 м. н.в.). Та по него достигнахме за 10-тина минути спомената постройка, където винаги има 1-2 свободно разхождащи се добродушни кучета, които след като те подушат с радост очакват да получат някоя ласка и да си поиграят с теб. Точно тук пред портата на оградата свърши разчистеният участък и мъглата ни погълна. Обаче стъпвайки бавно покрай оградата върху фирнования сняг, след няколко минути вече бяхме до паметника, откъдето по принцип в ясно време има почти 360 градуса обзорен изглед, но сега едва се забелязваше в западна посока първата от няколкото напластени, с форма на носове на кораби, скали, от където идва и името на върха. Естествено при тези условия нямаше смисъл да стоим дълго и затова побързахме да се спуснем право на север, между урвата и оградата, като по този начин се сече споменатия голям завой и се излиза на същия асфалтиран път, точно в началото на поляна, посред, която се издига трафопост. Тръгва се по пътя, без да се обръща внимание, че маркировката е навлязла отдясно в гората и по него се достига до х. Милеви скали, като се следват указателните табели.

По нататък няма да се задълбавам толкова в пътя колкото да наблегна на определени събития, емоции, препятствия и начина, по който сме ги преодолели.

Разстоянието между двете хижи през върха се изминава за около 3 часа лятно време, а на нас сега ни отне 4. Явно не трябваше да се настройваме предварително за топлия уют на камината в столовата, тъй като и тук вратите бяха заключени и ползата от написания на стъклото мобифон е твърде съмнителна. Звъннахме на него и женски глас ни обясни, че хижарят днес е на зъболекар и планира да се качи след един-два дни. На въпроса ни какво да правим и дали не може да влезем по някакъв начин не получихме адекватен на студеното време отговор, а само ни упрекнаха, че не сме се обадили предварително. До стъмване имаше още няколко часа, така че започнахме внимателно да прескачаме по балконите и да изследваме вратите им, водещи до вътрешността на сградата. Повечето от тях бяха заключени само с едната от дръжките си, но това беше достатъчно, за да ни попречи да ги отворим. Тъкмо си бях припомнил едно зимно нощуване на х. Беговица (Каменица) и обмислях демонтирането на двойното стъкло и Андон пробва с повечко натиск единият от прозорците на голямата обща стая, разположена вдясно от входа. Оказа се, че двете му дръжки са повредени и поради тази причина, той не може да се заключи, така че извадихме късмет или по-точно не се наложи да прибягваме до по-твърди мерки, каквито са напълно оправдани в подобна ситуация. Всеки редови турист е в правото си да разбие, за да се приюти, защото сигурността е основен принцип в планината и хижарите нямат право да го нарушават.

Оказа се, че и вратата на стаята, водеща към основния коридор е отворена и така скоро вече разглеждахме едно след друго всички помещения в сградата. Не успяхме да пуснем тока и електрическата печка в стаята с две легла, която си избрахме стоя като ненужен паметник през цялата нощ. На вътрешния перваз, покрай прозорците на столовата, бяха наредени множество бутилки, с различен обем и количество на съдържащото се в тях вино, най-вероятно останало след поредица от запои. Не успях да устоя на изкушението да влезна в ролята си на дегустатор и да сравня качеството и вкусовете на различните сортове. За жалост всичко беше прокиснало и не подлежеше на консумация. Затова се утешихме с червеното винце, което си го носих от вкъщи, като Андон ми прави компания с една чашка, а аз си го цокнах останалата част от литърчето и определено ме хвана, след умората на днешния ден, въпреки надморската височина и чистият въздух. Преди да се завием - аз под 5 одеала, защото се бях намръзнал да ходя по потник през деня, а и защото обичам да спя по-леко облечен, а Гуфи с три, не забравихме да си напълним обувките с вестници и да ги увием, за да не замръзнат през нощта. Както ще установим на сутринта напразно сме положили подобни грижи, защото това, от което се опасявахме така или иначе се случи и трябваше да внимаваме да не счупим парчетата лед, докато ги слагахме на краката си. За отбелязване е и преспичката сняг, която беше навяла в стаята, през процеп в дървената врата на балкона. Естествено излишно е да отбелязвам, че се постарахме да оставим всичко така, както сме го заварили.

Към 8 часа вече бяхме навън. Студеното ясно време през нощта и в ранните часове е сигурен признак за стабилен климат и прекрасен зимен ден, което означаваше, че синоптичните прогнози ще се окажат верни. Пътят до х. Кладова се оказа разчистен, като с малки изключения имаше поне един пресен коловоз. Преди обаче да тръгнем в тази посока се върнахме назад, за да си получим заслуженият дял утринно вдъхновение, каквото представлява панорамата от в. Милеви скали. Облегнати на клетката на Мобил-тел, разположена точно до паметника дълго се пулихме във всички посоки и не смятам тук дори и да опитвам да описвам гледките, а и не бих могъл. В такива ситуации, човек се убеждава, че езикът е твърде беден да пресъздаде величието на подобни мигове, така че, който иска да разбере нека да се качи там горе и да си го види сам.

Хижа Милеви скали – х. Кладова го дават 5 часа, ние го взехме за четири и не пропуснахме да се полюбуваме на гледките, които се откриваха на места, отстрани на билото, а така също и на уникалните картини, сътворени от най-великия художник – Майката Природа. С усмивка изкоментирахме, когато в м. Бялата вода една жена ни предупреди, че до х. Кладова имало поне три часа път, а само половин час по-късно в м. Начовото друга една ни каза, че имаме максимум час. Втората от тях се оказа права.

Нямаше никакъв вятър и слънцето така препичаше, че не се сдържах да се съблека до кръста и да се натъркам със сняг. В 13:00 седнахме на пейката пред заключената сграда и така на припек за половин час стабилно се наобядвахме. Дотук добре, но странна несигурност нещо ме глождеше в стомаха. Шетаме по непознат район, а нямаме нито дебели спални чували в екипировката си, а още по-малко сгъваема лавинна лопатка, с която при нужда да се окопаем в снега, нито пък снегоходки, които да ни спестят, ако се наложи, много ценни време и усилия. В спомените ми, докъдето съм вървял по обратния път и от разказа на водача ни тогава, знам че предстоящият път до х. Юндола не е надеждно маркиран. Предстои ни да проверим дали нещата от лятото са се променили, както и най-атрактивната част от цялото ни пътешествие. Скоро уменията ни ще бъдат подложени на изпитание.

Табела сочи уклончиво посоката, а по поляната тежък сняг до кръста, с образувана фирнована кора, която ни издържа само за миг толкова, колкото да се повдигнеш над повърхността и след това отново дълбоко да затънеш. Това ни принуждава да навлезем в гората, където по-лесно се ходи и да се опитаме да следваме предполагаемата посока. Върхът ни трябва да е наляво, а опитите да уцелим маркирана пътека натам са безуспешни. Вадим картата и внимателно разглеждаме района, защото и тук се борим юнашката с преспите и вариант цепене по азимут е по-подходящ за лятото, отколкото за нашия случай. След като установяваме, че пътеката минава западно покрай първенеца на Алабак - в. Черновец (Арапчал) 1834 м. н. в., взимаме разумното решение да се върнем отново край последната табела, до хижата и от там да поемем по явно заобикалящия път. Губим от цялата процедура към 40-45 мин., но сме изследвали голяма част от района и знаем, че там няма пътека, следователно вече имаме идея за посоката. Пътят явно пресича поляната и в горния и край навлиза в гората, затова поемаме отново по стъпките ни през дърветата, за да си спестим поне тук сериозното газене. Оказва се, че този път догадките ни са сполучливи. Само на 50-тина метра след мястото, от което сме завили наляво, се натъкваме на пътя и маркировката. Това е добре като успокоение, но не ни помага много в борбата, която започваме. Сменяме се при биенето на пъртината, като понякога се гази и доста над кръста. На много малко места кората издържа тежестта ни, а в повечето от случаите просто се налага със засилване на крака да го стовариш върху горния слой, за да го пробие и по този начин да си спестиш по-големите усилия, които неминуемо се полагат, когато с надеждата за изплуване и задържане, напразно се напрягаш да се изправиш отгоре. Гуфи е с по-малка раница и започва на моменти да прилага специфична техника, характеризираща се с лазене на четири крака върху ледената кора и натрупалия върху нея плитък сняг. Аз обаче трябва да стъпя навсякъде и съответно нямам и миг спокойствие, за да отпочина. В крайна сметка напредваме по някакъв начин, пък макар и бавно. Когато излизаме отляво на почти голо билно възвишение ни се мярва от дясната ни страна нещо подобно на навес и по всяка вероятност това ще да е показания на старите карти заслон, който по правилно е да се нарече "псевдозаслон". След пресичане на открит участък се стига до дърво от едната страна, на което табела сочи в една посока, а маркировката, от другата му страна продължава леко надясно, но само след няколко дървета изчезва. Тръгнахме малко на интуиция и повечко по азимут, но в крайна сметка Гуфи нави леко наляво, а аз успях да забележа маркировка по-назад по широкото обрасло било, до което достигнахме. Вече имахме ориентир, който само след няколко десетки метра ни изведе до такъв баир, преодоляването, на който би било постижение и в летни условия. Катериш се и като погледнеш напред виждаш небето, между клоните на дърветата. Не стига това, но и с нарастване на надморската височина се увеличи и количеството на снега. Щеките ми бяха пуснати на 1,20 м. и затъваха над дръжките, а големият наклон издигаше снежната граница, на нивото на гърдите, така че пътят се проправяше сантиметър по сантиметър, и то предимно с тяло, колене и лакти като просто се разбутваха преспите. Тук проведохме кратка оперативка дали да не се върнем в х. Кладова и да разбием при нужда, за да пренощуваме.

Решението го взехме хладнокръвно и с консенсус, а посоката беше – напред. Ясно ни беше, че това означаваше замръкване в гората, с цялата сериозност на съответната ситуация, но още като тръгвахме сутринта и двамата знаехме, че пътят е дълъг за този сезон. Освен това бяхме достатъчно тренирани, за да имаме все още голям запас от сили.

В крайна сметка достигнахме билото и на едно дърво с блажна боя беше написано 1800 м. н.в. В ляво се виждаха камарата от камъни на баш върха. Изкачването им оставихме за друг, по-подходящ момент и точно от тази кота пак се стига до противоречие в маркировката. В крайна сметка, тя продължава леко в дясно и се появява отново след 30-40 метра, след като се заобиколят няколко средно високи бора.

В 17:30 минахме покрай навесчето в м. Ушите и от ограденото по подобие на малка кошарка изворче край пътеката, непосредствено след навлизането отново в гората, си утолихме жаждата както и запасите от вода. Появиха се стъпки 40-41 номер, в обратна посока, които не се връщаха, а следваха и доста странно движение. Сякаш човекът, който ги бе оставил се бе лутал като диво животно из горите, завирайки се под провисналите клони на смърчовете. Явно добре познаваше местността и терена, но и работата не му беше никак чиста, вероятно свързана с лов. Ние следвахме стриктно маркировката като под светлината на челника внимателно, оглеждах всяко едно от дърветата, за да сме сигурни и да знаем накъде да търсим следващото указание. Компасите и на двама ни бяха под ръка и често ги поглеждахме, за да преценяваме приблизително изминатото разстояние. В 18:30 бяхме на заслон Локвата, както свидетелства табела, закачена над входа му, в едноименната местност. Самата постройка представлява тип голяма индианска колиба, с открита предна част, а на гредите са сложени няколко широки дъски, които явно образуват нещо подобно на таван, където да се качиш и да спиш. Тук работата стана дебела. През деня, в летни условия, според табелите разстоянието до х. Юндола е един час, а маркировката не е лесно да бъде открита след като се пресече откритата поляна.

Решихме да се пробваме пък ако не успеем да се справим да се върнем по стъпките си и да изкараме тук нощта. След първоначалните затруднения, успяхме по някое време да се спуснем до път, по дърветата край, който отчетливо си личеше подновената боя. Радостта ни не трая дълго, защото скоро пътят свърши пред голяма и просторна поляна. Под светлината на луната и звездите се получаваше ясна представи за размерите й, а в това открито пространство нямаше и помен от очертанията на пътя. За късмет кората се оказа достатъчно здрава и не се наложи дълбоко газене, но за нещастие, тъй като аз бях с челника, и от непрекъснатия контакт със снега през последните един-два часа, краката ми започнаха да дават сигурен признак за измръзване. Ни напред, ни назад, а решението трябва да бъде бързо взето, защото скоро вече ще е късно. Прекосихме пространството на около 1/3 от долния край, като непрекъснато се обръщах назад, за да придобия усет за посоката, която ни следват следите, поне докъдето се виждат, защото напред снегът изглеждаше по един и същ начин и по никакъв друг начин не бих могъл да следвам логична линия в предполагаемата посока. Голям късмет, добра интуиция и здрав колективен дух. Това е обяснението, че стигайки отново до гората, пред нас се появи дърво с маркировка и след него започнаха да се забелязват и контурите на пътя. Не ми се мисли какво би станало ако бяхме излезли само 10-15 метра по-вдясно, когато първо щяхме да тръгнем да изследваме гората към долния край на поляната и чак после да се върнем нагоре.

Пръстите ми вече бяха изтръпнали и не ги чувствах, което означаваше, че оттук нататък трудно биха тръгнали на добре нещата. Опитах се да се свържа със секретаря на СТД "Академик" Николай Нейков, добър мой приятел и туристически ръководител и в бързината му съобщих, че се намираме на един час под Локвата, което го заблуди и той помисли, че вече трябва да сме почти до Юндола. Връзката се разпадаше и беше твърде късно, за да се уточняваме. Ние действително бяхме вървели толкова време, но голяма част от него бяхме усвоили за ориентиране и газене. Не му казах за краката, защото не исках да го притеснявам излишно, а и целта ми беше да разбера на какво разстояние сме от хижата, за да преценя мерките, които да предприема. Тук се притесних за момент и не поради друго, но просто ми стана много мъчно за пръстите. Периодически удрях стъпалата едно в друго и силно ги настъпвах, за да се предизвика раздвижване в кръвта. Колкото и да не ми се искаше реших да пробвам смяна на чорапи.

Попитах го Гуфи неговите крака в какво състояние са и той ми сподели, че и той започва да усеща признаци на замръзване, въпреки трите чорапа в кубинките си и възможността, която имаше да си мърда вътре пръстите. Помолих го да марширува на едно място докато аз направя опит да подобря положението. Бях екипиран ужким със сериозна, испанска зимна обувка, с микро-фибърни нишки, но отдавна неимпрегнирани. Освен това, когато съм ги купувал, преди години явно краката са ми били по-малки и сега вече, за да не ми правят мазоли мога да ги нося най-много със средно дебел чорап т. е. нарушено е основно правило: зимната обувка винаги да има достатъчно пространство да побере вълнен чорап и при това положение да има още малко място, а не да е плътно по крака.

Горните връзки на гетите бяха замръзнали и се наложи да ги срежа. Развързах връзките до средата, а по-надолу всичко беше замръзнало, около стъпалата. При това положение трябваше да се реже и езика на обувката, а дори и да успеех да отворя обувката, после нямаше как да я обуя с нормален чорап, пък камо ли да натикам вътре вълнен, каквито бяха намеренията ми. Тази констатация ме отказа и бързо ги завързах отново и си сложих гетите.

Отвратително е чувството на безпомощност и безсилие, което обзема човек, когато усеща, че започват да му мръзнат крайниците. Отчаяно блъсках и настъпвах краката и чувствително вдигнахме темпото. Не след дълго нашият път с вля в друг, по-голям разчистен, по който вече можехме и да тичаме. Освен това изолацията на краката от престоя и газенето в студения сняг също си оказаха своето ползотворно влияние и от искрата надежда се появи пламък, превърнал се по-късно в голям огън. Преминахме покрай заслона, край Вазова чешма, който ни остана отляво. Чак, когато приближихме Юндола, ми се стоплиха краката и започнаха силно да ме болят. Сладка, прекрасна болка, сигурен признак на това, че живота в тях се възвръща. От точка с по-добър обхват се обадих отново на Нейков да му съобщя, че вече виждаме светлините на вилната зона, както и чак сега да споделя за пакостта, която за малко щеше да стане. В крайна сметка се отървах с посиняване в основата на нокътя на десния ми палец, причинено дали от студа, дали от настъпване с другия крак.

На хижата, както бяхме разбрали предварително имаше постоянен хижар, който в 20:10 вече го обезпокоихме и го накарахме да отключи вратата. Човекът си е същият, с който се бях запознал лятото и той също си спомни затова. Настани ни и ни отпусна веднага една електрическа печка с реотани за през нощта. Хлябът ни беше свършил и той услужливо ни даде половин самун. Цените зимата са 6 лв. без и 5 лв. с карти на БТС, а лятото падат с по-един лев. За по-големи групи са възможни и други отстъпки, а мобилният телефон е: 0888 / 44-06-57.

След като изядохме всичките ни останали по-сериозни хранителни запаси, дори и недочаках Андон да загаси лампата, а направо се потопих в света на сънищата. Както ще сподели на следващия ден скоро и той ме е последвал. Имам чувството, че от месеци не бях спал толкова дълбоко и пълноценно.

На следващия ден, в неделя, се отбихме до центъра на курорта, след което се отправихме по шосето за Велинград. Първата от колите, които ни подминаха, беше управлявана от сама жена, която ни хвърли един дълъг изпитателен поглед в огледалото, но вече беше твърде далеч, за да спре. Беше време да прибера щеките, които вече нямаше да ми трябват за този преход. Тъкмо го сторих и Гуфи започна да ми обяснява, че дългокосият ми вид, не бил удачен за пътуване "на стоп" и че трябвало да си отрежа косата. В същото време се зададоха две коли и на вдигнатата ми ръка, още преди събеседникът ми да се доизкаже втората от тях се отзова. МПС-то беше с чужда регистрация, както и това пред него и скоро разбрахме, че стопаните им – варненци били цяла компания прибираща се от Италия, с ферибот до Гърция и сега пътуваха към родния си край. Така стигнахме до центъра на курортния град Велинград и след утрешното кафе посрещнахме в 11 на централната гара Антония (Тони), която се беше дигнала специално от София, за да се присъедини към нас за запланувания, заслужен завършек на одисеята – плаж и къпане в откритите басейни в града.

Там се запознахме с Ради, лекар от София, който вече си пиеше биричката в най-топлия изкуствен гьол с 55 градусова температура на водата. Друг по голям басейн с 18 градуса се забелязваше отстрани, а третият - с олимпийски размери и 4 градуса беше разположен непосредствено до тях, като имаше образувана ледена кора, на по-голямата част от повърхността си, с натрупан върху нея към 5 см. сняг.

Докато с Тони загрявахме с бири, първи Гуфи изпробва и трите температури и скоро вече и ние не можехме да устоим на изкушението и се присъедихме към купона. Оказа се, че този ден се падало Трифон Зарезан и през следобеда, местни ентусиасти, най-вероятно от градското туристическо дружество дойдоха да си допиват на теферич в басейните и така покрай много други интересни неща, научихме, че районът, в който сме газили предния ден бил едно от местата в Родопите, характеризиращо се с най-много сняг и поради тази причина зимата там никой не шетал. Поздравиха ни за прехода и се разбрахме някой ден да им гостуваме отново.

Този паметен ден бе увековечен благодарение на цифровия апарат на Ради, за което му изказваме нашите благодарности и още утре ще пусна препратка към снимките.

София, 09.02.2004 г.