ДО ВРАЦА, ДО ВРАЧАНСКИЯ БАЛКАН И НАЗАД
Възползвайки се от гостоприемната покана на ИПИ се включих в клубната софийско-врачанска екскурзия из Врачанския Балкан. От софийска страна бяхме ИПИ (Иван), съпругата на ИПИ - Боряна, техният 5-месечен син Петър, братът на ИПИ - Стефан и моя милост. И разбира се нашият гостоприемен врачански домакин - The Bear (Цецо). Сутринта в София времето си беше доста намусено, но се надявахме на сбъдването на благоприятната метео-прогноза за Северозападна България. Трудно е пътувайки с кола да пропуснеш разните забележителности по пътя, но пък времето беше ограничено и се задоволихме само с отбивка до Свогенския манастир "Св. Петка", където спътниците ми не бяха ходили. От стария манастир е запазена само черквата - "сгушена" зад великолепната псевдобазилика "Св. св. Петър и Павел", виждаща се чудесно от пътя и влака. Старинната черквица е малка, еднокорабна и едноапсидна сграда, стабилно подпряна от двете си страни с контрафорси. Табела ни осведомява, че тук през 1870 г. се е черкувал Апостолът Васил Левски, а също че е посещавана от Иван Вазов, написал за нея стихотворението "Блян в старата черква". Е, спряхме за по малко срещу останките от Желенския манастир и срещу Ритлите, но нямаше как!

При Лютиброд навлязохме във Врачанския вилает и вече имаше GSM-покритие. С Цецо се разбрахме да се срещнем на паркинга пред Химко. Не щеш ли по пустото шосе откъм Враца се появи самотен моторист и примигна с фара си. Оказа се, разбира се Цецо, който бе решил да ни пресрещне. След кратка "оперативка" решихме първо да направим лъч до водопада Скакля, а след това да отидем моторизирано до Згориград и оттам да разгледаме екопътеката. Съвсем скоро паркирахме пред психодиспансера, в подножието на водопада. Междувременно временцето се оправи, облаците се разкъсаха и изгря слънце. Разстоянието до подножието на водопада го взехме за около 50 минути, по стръмна и камениста пътека.

Скали край водопада Врачанска Скакля

Вода имаше, но поради големия пад на водопада (130 м) и вятъра, тя падаше като цяла струя само в най-горната си част, а по-надолу се разпръскваше във вид на облаци от капки. Скалният венец, от който пада водата изглежда много страховит - отвесен, с надвеси тук-там.

В подножието на водопада Врачанска Скакля

Гледайки назад, видяхме колко много над Враца сме се възкачили и решихме да не се връщаме обратно, а да продължим към екопътеката, засичайки я отгоре. За около 20 минути излязохме на близкия превал, до който се намира огромна по обем, но плитка пещера. Сигурно и на нея се дължи страхотната акустика на мястото.

От превала пейзажът се промени коренно - изчезнаха отвесните скали и се отвори плитка тревиста долинка, из която спокойно пасяха кравички. Не след дълго бяхме в горната част на водопада - там, където малкото поточе достигаше горния ръб на венеца и скачаше в бездната...

Оттук продължихме вече без маркировка, движейки се над скалните венци, надвесени над с. Згориград. Малко неочаквано засякохме зимна колова маркировка, свързваща хижа "Околчица" с хижа "Пършевица" и следвайки я, стигнахме река Лева в местността Боров камък, където е построеният през 1978 г. 13-метров паметник, посветен на стачните борби на миньорите от мина Плакалница. Поехме по рекичката надолу по маркирана пътечка и съвсем случайно видяхме вдясно стълбичката, даваща началото на екопътеката. Всъщност този неин участък преодолява височината на скалния венец, от който скача водопадът Боров камък. Екопътеката е отлично укрепена, като на някои места минава почти на ръба на висока скала, което повдига адреналина... Мостчетата са направени не от плътни една до друга дъски, а от кръгли не много дебели клони, леко издялани от горната им страна. А на най-опасното място бе поставено клонче с дебелина не повече от 5 см, явно с идеята да засили емоцията от преминаването. Хубавото е че отстрани имаше стабилни парапети, които помагаха при придвижването. Абе, нужно си е внимание, но в никакъв случай не е опасно. Водопадът Боров камък е величествен - висок е около 40-50 метра (преценени "на око", защото нямаше литературни данни за височината му), като водата "скача" в плътна струя, за разлика от Скакля. Усетих и студенината на водата му полягайки странично в една локва..., ах тия хлъзгави подметки!

Тук малко се отклонихме от първоначалния план и вместо по екопътеката надолу (която не е маркирана и почти не се вижда), поехме по хоризонтала, вървейки върху трасето на изоставен канал за вода към мина Плакалница (оттук минава и маркировката) и слязохме в района на мината. На това място засякохме шосето и по него слязохме в с. Згориград. Селото е голямо, с масивни къщи, но автобусите не са много начесто. Пред един от селските магазини висеше обявление на кметството, приканващо гражданите (селяните) да събират боклуците си в здрави и надписани (за да се употребяват многократно) полиетиленови чували, които да се оставят от двете страни на централната улица "Георги Димитров". Същите щели да се извозват два пъти седмично с каруца... Какво да се прави - държавната екополитика се прилага в действие. Още повече че селото си има вече и екопътека.

 

София, 14.05.2001 г.

Красимир Новаков

 

Заб.: Информацията е към датата на публикуването на материала.

Към Началото
Обратно към Заглавната страница
Copyright © 2000-2013 by Красимир Новаков. All rights reserved.
Авторските права на пътеписите са на авторите им.
Последна промяна: 01 януари 2013 г.