Планът се състави лесно - трябваше да се отиде някъде, където не бе ходено досега. Така решихме да атакуваме Балкана от север, от Етрополе, хем близо, хем не особено познато. Идеята бе да се нощува на хижа "Стражата" и оттам на другия ден да се прехвърлим в Южна България. След недълго (около час) и несъразмерно скъпо (4 лв.) пътуване се озовахме на етрополската автогара. Градчето е разположено в поречието на р. Малки Искър, в единия край на важния в миналото Златишки проход. При повече време могат да се разгледат двете по-големи черкви, градският музей (с почивни дни събота и неделя, разбира се!) и часовниковата кула, един от символите на града. Другото, с което се свързва Етрополе, е големият манастир, разположен в близост и представлявал най-голямото книжовно средище в Северна България през ХVІ-ХVІІ в.

От автогарата поехме по жълта маркировка с надеждата, че няма как да не ни отведе в манастира. Явно обаче тази маркировка бе правена по времената, когато не се смяташе за нужно туристите да се отбиват в подобни обекти и затова скоро се оказахме на "почетна" надморска височина, по наша преценка някъде над манастира, а и маркировката продължаваше упорито нагоре. След "консултация" с картата поехме надолу по липсващия на нея широк коларски път. Не след дълго вече бяхме на един от манастирските чардаци, кротко похапвайки сред манастирския покой.

Етрополският манастир "Св. Троица" е един от най-големите в България - може би попада сред първите двадесет. Разположен е на травертинова тераса в северното подножие на Черни връх в Етрополската планина. Жилищните сгради заграждат почти отвсякъде манастирския двор, сред който се извисява огромната не само за онези робски времена (1859 г.) черква. Интересното при нея са двата самостойни параклиса, вписани в обема й от северната и южната страна. Сградите са реставрирани и превърнати в хотелска база (легло - 8 лв., апартамент - 20 лв.). Жалко че манастирът е "мъртъв" - няма монаси, а само някакви цивилни лица, не особено радващи се на любознателните въпроси на посетителите.

Край манастира е и водопадът, наречен Варовитец, който е и "строителят" на травертиновата тераса. Скокът му е около 15 метра, а красотата - рядко срещана.

За наш "късмет" при тръгването ни започна онзи обещан от синоптиците дъжд, който щеше да ни "съпровожда" почти през целия ни път. Край манастира няма никакви следи от туристическа дейност, ако не се брои бившата туристическа спалня "Водопада", реституирана от манастира, след което изоставена и разграбена. Мъдреше се и някаква самотна старинна маркировка на един бетонов стълб (заб. на следващата година, 2002 г., пътеката беше маркирана!). Оттук и започна търсенето на пътя към хижа "Стражата", което щеше да протече с променлив успех. Първият опит бе покрай поточето (което по-надолу става водопад) нагоре, но се оказа, че пътеката стига до полуразбитото манастирско аязмо, което си беше всъщност буен карстов извор (как ли иначе щяхме да го намерим!). Вторият опит, вляво, също завърши неуспешно - пътеката свърши съвсем скоро. Не ни оставаше нищо друго освен да се върнем на онази маркирана с жълт цвят пътека, която бяхме изоставили преди обяда. Междувременно дъждът се засили, но пък вече вървяхме по широк коларски път, недобре маркиран, но все пак път. Но не за дълго, защото скоро стигнахме до разклон, а вляво се показа едноетажна сграда. Пред входа й, сред мъглата, постепенно се открои човешка фигура - оказа се местен козар (от с. Рибарица, Етрополско). Първият въпрос ни беше, разбира се, работи ли хижа "Стражата". Оказа се че дори не е чувал за нея, но след няколко подсказващи въпроса, човечецът се сети за някаква почивна станция в местността Кокалското. "Явно там ще е и нашата хижа" - помислихме си ние. Поне ни показа скрития сред клоните на дърветата и мъглата наш път. Тази местност се нарича Сухия равен и е кръстовище на няколко пътя, а изоставената сграда е била някога на горското.

Пътят скоро стана стръмен, дъждът не спираше да вали, а мъглата затваряше отвсякъде хоризонтът ни, не позволявайки ни да преценим дали вървим по правилния път. Мислехме си: "- Добре че поне има маркировка". Но не за дълго - след един завой пътят продължаваше упорито напред, а маркировка не се виждаше. Така след стръмно катерене се озовахме на висока тясна седловина и тук пътят внезапно свърши - компасът показваше посоката, в която трябваше да е хижата, но сред гъсталака, не си е работа да се луташ - може да отнеме часове. Тук се прокрадна и еретичната мисъл да се върнем назад и спим в манастира. Решихме все пак да действаме по книжното правило - да се върнем на последния забелязан знак и да обиколим околността и огледаме. Пътища много - едни наляво, други надясно, но маркировка - никаква. Изведнъж, почти мигновено, мъглата се вдигна и нещата придобиха по човешки вид. Едва третото проучено отклонение вдъхна някакви надежди, още повече, че на едно дърво едвам се забелязваше жълт знак. Решихме да вървим по тази доста тревясала и изоставена пътека, пък ако не срещнем маркировка, да се върнем в манастира. Не щеш ли, най-неочаквано маркировка се появи и то някъде след около повече от половин километър от последния забелязан знак. Всички въздъхнахме с облекчение, още повече, че знаците бяха вече доста начесто. Предположението за две маркировъчни бригади - една от долу нагоре и друга обратно, впоследствие се потвърди.

Повървяхме из гъста гора по вече отлично маркираната пътека и не след дълго излязохме на широка билна поляна, за която после се разбра, че се нарича Гроба. Времето вече се беше оправило, а и хижата се очакваше да е някъде близо. Оттук без никакви проблеми се озовахме на обширни поляни из които кротко си пасяха кравички. Човекът, който ги пасеше се оказа хижарят на Стражата и определено много ни се зарадва, защото явно тук туристически крак рядко стъпваше. Съвсем скоро бяхме пред малката хижичка, от онези които не блестят с някакви особени архитектурни форми, но са градени с много любов и ентусиазъм. Всъщност хижата си е добре уредена - имаше ток, топла и студена вода, баня, вътрешна тоалетна, туристическа кухня с всичко необходимо, столова с огромна печка и разбира се с един истински хижар, от онези, които май вече се срещат доста рядко.

И понеже писанието стана доста дълго и отегчително, само ще маркирам маршрута ни втория ден до Главното Старопланинско било. От хижата (до която има голяма почивна станция на "Елаците") се поема по трасето на ски-пистата, обслужвана през зимата от 420-метров влек. Тази писта и влекът са може би прецедент из нашите планини - разположени са естествено сред вековната букова гора, без изсичане на дървета. Горният край на пистата е при вр. Стражата (1528 м), един не особено впечатляващ връх, в "сянката" на величествените си съседи Кордуна, Капалу и Свищиплаз. От върха се слиза на седловината, деляща го от масива на вр. Кордуна (маркировката подсича вр. Стражата отляво) и започва изкачването му - през зимата трябва да се изкачи до котата му, докато през лятото може да се подсече по пътечка, движеща се досами горния край на гората. Пресича се малко поточе и скоро се засича зимната маркировка на "Ком-Емине", близо до седловината между върховете Кордуна и Капалу. Слизането може да стане право на юг - до засичане на лятната пътека "Ком-Емине" или по коловете чак до хижа "Кашана.

София, 28.05.2001 г.

Красимир Новаков

Заб.: Информацията е към датата на публикуването на материала.