Рилец (Веско) и Slavei си промениха ангажиментите защото им изскочи по-важен такъв – туризма,

Yassen се включи защото ми беше обещал, а Вера защото обещала на Yassen,

Goofy (Андон) – защото трябваше да започне аклиматизацията си за изкачването на Голяма Сюткя през идната година, Aenar (Аглика) – защото й се идваше и аз – защото бях домакин.

И така на 21-ви декември (неделя) петима от гореспоменатите хванахме в 16:30 h бусчето за Самоков, там пихме по една бира и в сладки приказки за малко не изпуснахме последната връзка за Говедарци, тръгваща в 19:10 h.

Слезнахме на центъра в селото, където Goofy се присъедини към нас. Този ден той бе преживял доста неща и едва дочака да се настаним във вилата ми и да наредим софрата и започна да разказва: Нощен влак Пловдив-София. На гара Подуене аз го посрещнах в 6:10 h и с ретро москвича от моминските години на майка ми го закарах до автогара "Юг". Там хвана бусчето от 7:00 за Самоков, но около Панчарево, едната от задните гуми изхвърчала и след последвалия стрес все пак всички пътници са живи и здрави, но без превоз. Там нашият юнак се сдушва с още един турист от форума и успяват да хванат стоп до Самоков. Добре, но вече е твърде късно - часът е 9, а връзката за Мальовица, тръгва в 8:15. И така продължава смело по асфалта и след няколко километра му провървява и го качват на стоп до края на Говедарци. Оттам продължава пеш към Мальовица, но скоро пак го качват на стоп и така достига комплекса. Там установява, че Станой действително е бил на смяна, но си е тръгнал с бусчето към Самоков, с което ако не се бяха развили така събитията, трябваше той самият да достигне комплекса. Това го отказва от вариант изкачване на вр. Мальовица и тръгва по пътеката за хижа "Вада", но лошото състояние на маркировката и наветият сняг променят отново плановете му и той се връща обратно на асфалта, откъдето скоро минава същата кола дето го е качила на идване и без да чака да й махне, шофьорът направо си спира и го качва. Goofy слиза на Гюлечица, на разклона за хижа "Вада" и си прави кратка разходка до хижата, след което се връща обратно по същия път и скоро след като е тръгнал по главния път към селото пак има късмет със стопа и го качва една джипка и по този начин му дава възможност да слезе в Говедарци и да се разходи до горите над южната част на селото и до намиращото се там манастирче – "Св. Георги". Изчаква ни в едно от кръчметата по центъра, където се сдушва с местните и за малко да го вземат за зет, обаче той не се дава лесно.

Ден първи- понеделник:

Към 8 часа групата потегли по посока хижа "Мечит" и след някой и друг час вече пиехме кафе в столовата на новата хижа. Неприятният хижар от последните 11 г. на близкото минало вече е история и сега за обекта се грижат Райчо и чичо му Любо от с. Мала църква. Имаше и други посетители, повечето се обучаваха в каране на ски, като за целта използваха слабото баирче над хижата. Посетителите бяха главно варненци начело със секретарката на дружеството им "Родни Балкани" – Жечка Карова, която беше влязла в ролята на готвачка. Тя изпрати много поздрави на Ники и съпругата му, но като е нерегистриран, използвам повода тук да му ги предам. След като домакините ни почерпиха с крем, тяхно производство, записахме телефоните за свръзка (048 929285 – стационар в хижата и 0889 565253 - Райчо) и потеглихме.

Тук е мястото да спомена, че почти не съм поглеждал часовника като ориентир за темпото и изминатия път, защото знаехме, че това, което сме го запланирали се минава в рамките на един ден.

Качихме се до партизанския паметник по стария друм, за който знам че е строен в началото на миналия век от жителите на Искровете (сборно понятие за селцата по реките Черни, Леви и Бели Искър), а днес пък един приятел твърдеше, че е използван труда на 200 сръбски пленници. Въпросът предстои да бъде проверен и изчистен. От тази точка завихме на югоизток и по една боровинкаджийска пътека, която предизвика доста емоции, описахме дъга и се спуснахме на мястото, където панорамният "Царски път" от някогашния дворец край Овнарско, пресича Юрушка река (Овчарска р.) и продължихме по червената маркировка. Времето вече беше доста напреднало и по равната, а тук-таме и леко изкачваща се, заснежена, навята на места пътека не се вървеше съвсем лесно. Тъкмо си мислех, че би било проява на лошо водачество от моя страна ако изведнъж наложа така необходимото забързване на темпото, когато въпросът се разреши от само себе си. Goofy излезна напред и разбутвайки преспите ни накара здраво да се поизпотим, докато го следвахме. Достигнахме района на вр. Средонос, но видимост липсваше, а страната, от която бяхме беше твърде обрасла за подхождане. Освен това вече беше късно следобед, краката на повечето от нас бяха мокри и почивката, която направихме, за да се подкрепим и посъветваме, допълнително ускори решението ни – спускане надолу към с. Мала църква. Все пак аз, Slavei и Рилец се изкачихме на една обзорна скала и за момент почувствахме дивотията на района, в който се намирахме, въпреки, че ниската облачност доста възпрепятстваше наблюденията ни. В това време Goofy изкачи едно обрасло връхче, вероятно един от трите, образуващи – Средонос.

Поехме надолу като поверихме водачеството в ръцете или по-точно краката на Вера, за да покаже уменията си на гид от Одисея-Ин. И действително представи се достойно – отведе ни право в централната кръчма на Говедарци, като преди това прекосихме по асфалт селата Мала църква и Маджаре и затворихме по този начин кръга. Прибрахме се във вилата по същата улица, по която тръгнахме сутринта, само че от противоположната посока. Малко след това се обади Aenar, че пристига и аз отидох да я посрещна на центъра.

Ден втори – вторник:

Yassen и Вера имаха ангажименти в София и затова ни напуснаха с първия рейс. Goofy го оставихме да си доспи, за да може да събере сили за следващи приключения.

Но ние не се отчаяхме, защото си имахме вече друго момиче за украса на компанията – Aenar. В малко променен състав, но с не по-малък ентусиазъм се отправихме около 8:20 към двата моста съответно над реките Черни Искър и Лакатица, разположени от север на селото. Времето от сутринта ни показваше, че едва ли ще ни позволи този път да се насладим на така жадуваните и опияняващи гледки, описвани в литературата и възможни за наблюдение от този дял на Лакатишка Рила, заключен между споменатите две реки. Смело потеглихме по стръмната пътека към връх Тапанковица 1495 м и въодушевен от добре познатия район не се скъпях да споделям различни преживелици наоколо. Горе бяхме приятно очаровани от ремонтираното през Октомври 2001 г. параклисче "Св. Илия" и използвахме случая да пийнем по някоя и друга глътка чай, и да гризнем по някоя вафла. Така захласнати в разговор и щастливи, че сме в планината, без много да му мислим тръгнахме по логично продължение на рида, от другата страна на беседката. Не след дълго обаче, интуицията у нас проговори и след последвала внимателна консултация с картата и три компаса установихме, че сме се заблудили. Картите на Рила са отвратителни, не е никак лесно, а понякога дори и невъзможно да прецениш къде има било и каква му е посоката. Ако бяхме обърнали внимание на това обстоятелство предната вечер щях с молив да очертая движението по връхната част на Зекиришкия дял и сега да бъдем много по внимателни и многократно улеснени. Аз съм обикалял главно като дете и то в по-ниските части на района, така че местностите, където се натресохме, ми бяха нови. Изследвахме водосбора и горната част на долината на р. Равни дол. Подсякохме отстрани "Дебели рид" и проучихме няколко негови разклонения и ръбчета. Надникнахме от високо и над дола с едноименната река "Бучков дол". То не беше смятане на мащаби, изследване на пътища, пътеки, посоки на долини. Стигнахме дотам, че започнахме да оставяме и знаци по снега, за да можем да се върнем до определена точка. В крайна сметка стигнахме до пътя излизащ през м. Мечкарица, но поради мъглата не намерихме параклисчето "Св. Мина". Не, че се чудехме откъде идва името на местността, но все пак Майката Природа държеше да ни го обясни и скоро следвахме следите на Мама Мецана и поотрасналото й вече чедо. До среща от подобен характер обаче не се стигна. В мъглата ние не ги видяхме, за обратното не мога да гарантирам. Скоро след това заваля и снежец. Така в стегнато темпо преминаха няколко часа, след което спряхме под един самотен бор край пътя, за да похапнем. По някое време стигнахме до един фургон, пред който имаше паркиран джип и няколко машини с висока проходимост, за прокарване и поддръжка на горски пътища. Така разбрахме, че сме на прав път и се намираме в м. Зекирица. Върхът го оставихме за друг път, защото оттам не бихме могли да видим нещо различно от мъглата, която си я виждахме и от тук. В 16:45 бяхме на Бързанска поляна, а на смрачаване в 17:20 нахълтахме в хижа "Вада". Тук сварихме бащата на хижаря - Митко, а синът му се казва Румен. Двамата са от селото на баба ми – Бели Искър и разполагат с 34-35 места за нощувка.

По негласно споразумение тук прекарахме към час и половина, през което време похапнахме филийки с маргарин, шипков мармалад, бадеми, бисквити, смокини, фъстъци и локум, придружени от чай и безалкохолни. След, което си взехме довиждане с възрастния планинар, извадихме челниците и след два часа и половина вече бяхме пред запалената печка в Говедарци. Този ден прекарахме сред снега 13 часа, в които три почивки – общо 2:30 часа. Това означава, че ходихме 10:30 часа т.е. повече от продължителността на деня по това време на годината. Доволни и изморени от хубавата разходка, неусетно се изниза времето и след като си допихме виното и тъмното пиво се потопихме в Света на сънищата. На следващата сутрин Рилец и Slavei си тръгнаха с най-ранния автобус, а Аenar остана да ми помогне с почистването и подреждането на къщата, за да имам очи следващия път, пак да искам ключовете от нашите.

Благодаря на всички, които имаха възможност и уважиха с присъствието си тази моя идея и особено на Аглика, която ми достави истинско удоволствие да я гледам как мие съдовете с ледената вода от чешмата и горещата вода от тенджерата, докато аз си топлих кокалите край печката, нагъвайки филийки с маргарин и мармалад от шипки.

София, 09.02.2004 г.