От този ден няма какво съществено да се отбележи. Първоначалните ни планове бяха да гоним директно хижа "Тъжа", но предвид третия ни спътник, се осуетиха. Пък и така стана по-добре. Денят беше прекрасен, слънчев, топъл и предразполагаше към кулинарни и питейни отбивки. Такива се състояха на чешмата под връх Корита и на Жълтата (Червената?) локва (така и не запомних), на половин час преди "Мазалат". Общо двете ни костваха над час и половина, литър и половина вино и дажбата ни за два обяда. Нормално преодолявания за 4-4.30 часа маршрут преминахме за над шест. Наличието на достатъчно количество сняг ни насочи към зимния вариант на маршрута, който не подсича вр. Бухала, а го траверсира. За отбелязване е наличието на 40 до 60 см сняг в гората и липсата му по откритите части на маршрута (0 до 15 см). И прогресивно продължаваше да се топи. Но достатъчно за преминаване със ски имаше навсякъде. Около 15.00 успешно акостирахме пред хижата и възхитени от наличието на бира, моментално пресушихме по една – за възстановяване на метаболизма, както се шегуваше един преподавател по физкултура от студентските ми години. Така възстановили водния баланс на телата си, разхвърляхме мокрите обувки за сушене и се настанихме на масата. И без малко да забравя. Много приятна изненада за мен в сравнение с предишната зима бе новопостроената пристройка към хижата, която съчетава в себе си разширение на общото помещение, вътрешен умивалник, вътрешна тоалетна и БАНЯ! Баня и то с топла вода! А да знаете само какъв фаянс, какъв теракот, какво чудо е вътре – пет звезди! Колко ли ще изтрае, се питам аз. Идея прекрасна, но родният манталитет не предполага дългото й съществуване. Пък и доста неразумно според мен тоалетната е съоръжена със седала, а не с клекала. Дано бъдещето ме опровергае.

На хижата бяхме около 15 човека. Нощувката е 5 лв., тел. 048/837720 – Росен и Николай Карастоянови. Такава визитка поне получих...

Вечерта премина тихо и кротко в игра на карти. Предвид намеренията ни за ранно ставане и тръгване рано, се отправихме към леглата. Ставане – в шест часа, тръгване – като съмне. Изненадата ми от късното разсъмване (чак към 7.30, при очаквано около 7.00) премина, когато най-после си показахме носовете навън и установихме, че денят се очертава неприятен. Гъсти оловночерни облаци пълзяха по небето, духаше умерен до силен южен вятър. Снегът продължаваше усилено да се топи. Подгонени от перспективата за лошо време, стартирахме с бързо темпо. Поехме по северния склон на билото, тъй като единствено там имаше достатъчно сняг за преминаване със ски. Преживяването обаче беше повече от отвратително. Мокрият и тежък сняг постоянно лепнеше по коланите, което ни костваше двойно повече усилия от нормалните. А лошото време тепърва идваше... След подсичането на Вълчата глава, запотени и морни, излязохме на билото, където ни посрещна вятър, вече северозападен. Вятърът донесе със себе си суграшица, примесена с дъжд. Който е имал щастието да попадне под ударите на подобна комбинация, вероятно знае много добре усещането. Всяка частица лед, понесена към лицето от силния вятър оставя впечатлението за забиване на игличка. Друг проблем се оказа почти пълната липса на сняг по голото било. За да не носим ските бяхме принудени да избираме внимателно пътя си, което предвид климатичните условия не беше съпроводено с приятни усещания. Към Пеещите скали за щастие валежът намаля, а в последствие и спря. За сметка на това, се засили вятърът. А скалите са единственото място по маршрута, което не може да се преодолее със ски на краката. Така, със ски на раниците, три "вятърни мелници" запълзяхме срещу вятъра бавно и упорито нагоре. Усилията ни се увенчаха с успех, когато в подстъпите на Росоватец отново стъпихме на ски. И отново заваля суграшицата. Този път, без дъжд. Предвид особения микроклимат на района, това не представляваше изненада, но не означава, че беше приятно. Така или иначе, запълзяхме към върха. Това е едно гадно и монотонно изкачване по полегат затревен склон, който за щастие поне бе покрит с достатъчно сняг. Към средата на изкачването, моите лични очаквания се сбъднаха. Явно така ми е било писано и вече започвам да получавам алергия от този връх. Вятърът удвои скоростта си, заваля обилен мокър сняг и се озовахме в центъра на класическа снежна буря. За щастие, поне нямаше мъгла! В този момент съжалих, че нямам камера под ръка, за да направя съпричастни на изживяването и други мои познати в града. Снегът се носеше хоризонтално със скоростта на вятъра, което удоволствие може би сте имали честта да изпитате или най-малко сте гледали в някой филм. Картината е прекрасна и величествена, но и леко страховита! Особено от най-високата точка на върха. След достигането й, намерението ни за скоростно бягство се изпариха по простата причина, че от другата страна на върха сняг почти липсваше. Явно, чисто и просто, беше издухан. Тъкмо по тази причина, обаче от върха надолу си личаха много ясно два коловоза. Първоначалното ми възмущение от този факт бързо премина, осъзнавайки, че това е единственият начин за слизане със ски от върха. Само коловозите бяха пълни с така необходимата ни вода на кристали. Хванахме пътя и придружени от силния вятър поехме надолу. Най-после! Което се оказа поредното нещастие, защото след слизането от върха снегът премина в проливен дъжд! Ако щете ми вярвайте, но мисълта за дъждобран при тръгването ми от града бе отхвърлена като най-абсурдната и безполезна посред зима. Като проскубани мокри кокошки продължихме напред под редуващите се според поредния облак валежи – дъжд, сняг, дъжд, сняг, дъжд, сняг... и винаги съпроводени от силен вятър. Въпреки неприятното време, обаче отделихме няколко минути и се спряхме пред плочата на нашия съгражданин и учител за планината Деян Станков. На 23-ти този месец се навършват три години от трагичната му гибел. Бутилката с вино направи един бърз кръг между нас и паметника, помълчахме минута и продължихме. Застояването на дъжда навяваше мисли за настинка, треска, бронхит и пневмония. Така, бавно и полека, поради тежкия и мокър сняг вече порядъчно мокри се довлякохме до Гърмяната гора. Тук дъждът поспря, но това вече нямаше значение. Пък и дълго предвкусваното удоволствие от спускането със ски през гората се превърна в живо ходене по мъките. В такъв кошмарен сняг не бях карал ски. А имам самочувствието на врял и кипял скиор. Като се прибавят неподходящите обувки и тежките раници, може да си представите какво слизане беше! За щастие, успяхме да го направим без падания, но това тъкмо поради страха от сериозни контузии. С много спирания, обръщания и диагонали се смъкнахме до пътя. Накрая имах усещането, че съм се изморил още точно толкова, колкото преди това по време на останалия път. Важното е, че бяхме здрави накрая. И за пореден път под силен дъжд закретахме по най-неприятния за всички ни участък от пътя по долината на реката към хижа "Тъжа". По топящия се, буквално пред очите ни, сняг достигнахме подножието на онова баирче, за което всеки път се питам, кому е било нужно да построи хижата там горе, а не долу до реката! Това са стотина метра, които всеки път изцеждат сетните ми сили и действат на психиката ми като стотина километра. Изкачването със ски бе немислимо, което допринесе за допълнителното ни натоварване. И когато успях да изправя ските в преддверието на хижата, да хвърля раницата на земята и да сваля подгизналите си ръкавици (от които при изцеждането изтече може би половин литър вода) познайте какво направих? Толкова ми бе премаляло от глад, че унищожих половин порядъчно сух хляб с четвърт кутия маргарин, половин дузина шишчета, остатък от новогодишната трапеза и половин бурканче сладко (от смокини). Всичко това полято с прилично количество вино. Чак тогава можах да прогледна и да водя разговор. Чак тогава и последвах примера на останалите, като разхвърлях багажа си по многобройните въжета, окачалки и закачалки в столовата на хижата. Това май е най-цивилизованата хижа в това отношение. Тук вече и аз посетих банята, което беше грешка, защото после не ми се напускаше. Горещият душ бе най-благотворното нещо на света, поне така ми се струваше в този момент. Така се оценяват глезотиите на цивилизацията – иначе тук в града – взел си душ, голяма работа... Пък я го направи там горе, след като цял ден те е валял дъжд, духал те е вятър и си газил сняг... Ще се разтопиш от кеф! Ама стига толкова съм се превъзнасял. След всичко това една гореща чорба ми дойде като капак. Така блажено се изтегнахме по пейките уж за малко. Пък всички изпозадрямахме. Добре, че в хижата нямаше много хора. Всичко на всичко се събрахме около 10 души. След кратката дрямка отново се отдадохме на порока на цивилизацията – картите. Само от време навреме някой изскачаше пред вратата да даде актуална информация за времето, за да продължим да кроим планове за другия ден. Те варираха от слизане до с. Тъжа до отиване до хижа "Рай". А за разнообразието на плановете спомагаше промяната на атмосферните условия вън – дъжд, мъгла с видимост 5 метра, суграшица, вятър... И накрая взе, че се изясни. Но това чак когато вече бяхме взели решението да оставим плановете за сутринта. В този момент, да си призная честно, в мен надделяваше изкушението да си вдигаме дирмите и да си ходим. С настъпването на дъждовния сезон не се чувствах никак добре, а и перспективата да стигна "Юрушка грамада" мокър до кости от дъжда, а след това да катеря Ботев най-вероятно във бурен вятър и снеговалеж, не ми изглеждаше никак блестяща. Разболяването, с което се бях разминал през този ден, със сигурност нямаше да ме подмине утре! Но утрото е по-мъдро от вечерта, е казал народът...

Нощувката е 5 лв. без карта на БТС. С карта колко е не разбрахме, тъй като всички си носехме картите, но без марки за 2003-та, естествено... Мобилни връзки няма. Релефът си казва думата. Това е в общи линии, което може да се каже за хижата...

Сутринта, в изпълнение на набелязания план, станахме от леглата в шест часа. Последва нормалната обилна закуска, правенето на сандвичи и събирането на багажа от всички видове закачалки. В цялата тази галимация се оказа, че съм пропуснал двете си въженца с карабинера и съм ги оставил да си висят. Това за щастие не се оказа фатално, пък и третият ни спътник, с когото тук се разделихме, ги беше прибрал при тръгването си. В резултат на всички приготовления, в 7.15 часа останалите двама поехме с бодро темпо и с радост в душата към вр. Ботев. Времето беше ясно, с висока, но плътна облачност и не много силен вятър. Надеждите ни бяха да остане такова поне до подстъпите на "Ботев" и за щастие те се оправдаха.

Форсирахме реката и захапахме баира срещу хижата. Имахме известни колебания дали да поемем по лятната или по зимната маркировка. Надделя зимната, защото и двамата не бяхме минавали по нея, макар че лятната определено не беше лавиноопасна при толкова малко сняг. Първоначално силно съжалихме за това си решение. Тънката снежна покривка не беше затрупала достатъчно издънките в гората и ходенето беше едно безкрайно провиране между вейките. Нито да махнеш ските, защото веднага затъваш в някоя дупка, нито да стоиш на тях, защото маневрирането беше отчайващо трудно. Но все още със свежи сили преодоляхме това препятствие без много да се помайваме и храбро поехме по голия склон. Тук оценихме мъдростта на решението си да предпочетем зимната маркировка. Снегът беше толкова силно фирнован, че ските изобщо не затъваха и всяко отклоняване от посоката "право нагоре" водеше до опасни свличания по склона. Всяко стъпване на кант дори и за малко веднага ни смъкваше на снега. В този момент си представих какво би ни се случило по лятната пътека, където поради стръмния страничен наклон коланите изобщо нямаше да изпълняват функциите си. Те и без това едва се справяха по леда. Принудени да се изкачваме вертикално нагоре коланите често поддаваха. Това се компенсираше с щеките и съответно с мускулите на ръцете, които изобщо не бяха подготвени за това. Но справихме се и с това препятствие. Както вече посочих, устремът ни беше неукротим. Възкачихме най-после след час и половина "Русалиите" и дори в този момент се показа слънцето. Слаба надежда се породи в мен, че може и да се разтикат облаците и да светне, но не би... Дойде ред и на силно притесняващото ме изкачване към "Юрушка грамада". Все още обаче ни държеше еуфорията и го "глътнахме" този баир само за половин час! Който го знае, може да си направи сметка за какво става дума... Ските сякаш сами летяха нагоре... Успешно превзехме върха и пред нас се изправиха "Параджика" и "Ботев" в цялото му мъгливо величие. За "Ботев" имахме психическата подготовка, че ще бъде така, но от цялата си душа се молехме на засилващия се вятър да не ни донесе мъглата по-рано. Със същия устрем атакувахме "Параджика", но тук силите ни взеха да попривършват. Темпото падна, въздухът взе да не стига... Крайно време беше! Бавно и полека възкачихме и този връх. Вятърът взе да намирисва на ураганен, но мъглата все още си стоеше горе по склоновете на "Ботев". Така благополучно се спуснахме по живо по здраво до "Маринка" и седнахме да похапнем. Вече беше крайно време за това свещенодействие. Пък и предстоеше сериозно изпитание – качването на "Ботев", а и вече бяхме сигурни, че хубавото време е дотук.

Поехме по склона в 11.00 часа. Трябва да си призная, че в мен вече нямаше и следа от предишния устрем. Темпото рязко спадна, задъхвах се здраво и едвам пъплех по баира. Към първата третина от изкачването ни захлупи и мъглата. Към половината запрехвърква и сняг, който с изкачването във височина постоянно се засилваше. Засилваше се и вятърът, сгъстяваше се и мъглата. За щастие не беше много студено (около –2 градуса), а за нещастие снегът беше мокър. Така или иначе бавно и мъчително пъплехме нагоре. Освен крачките, броях и къщичките на кабела към върха. Първа, втора, трета, четвърта, пета, шеста, паметника, аха... наближаваме значи. Знам, че при ясно време от паметника към върха се открива страхотна гледка и от това място кулите изглеждат най-внушително. Поне според мен. Но в този момент и дума не можеше да става за това. Продължихме нагоре край седмата и осмата къщичка и след малко, не щеш ли, през мъглата се очерта дългоочакваният силует... Отдъхнахме си с моя спътник и си рекохме: Край! Сега малко похапване, сръбване и после все надолу. Това отпускане ни се отрази доста зле, както установихме по-късно, но сами сме си виновни. Как и защо, скоро ще разберете.

Пристигането ни на върха бе към 12.15. Явно по тази причина в цялата метеорологична станция не се намираше жив човек (единственото място на върха, където допускат простосмъртни). Всички се бяха събрали на обяд. Слава богу, показа се човек откъм телевизионната кула и скоро и на нашата улица изгря слънце. Сиреч, получихме достъп до стая и чешма. Тук е мястото да кажа, че нямахме крайна нужда от подслон и почивка. Не се чувствахме много отпаднали и изтощени, бяхме сухи и топли (Да живее добрата екипировка!). Но бяхме привършили всички налични течности, освен виното, а то по разбираеми причини не е най-подходящото средство за утоляване на жаждата. Така че заредихме бутилката с вода, а термоса с чай. Доста се колебах имаме ли нужда от това и добре, че го направихме. Това се оказа правилен ход! Извод – колкото и малко да ви остава до края на пътя, никога не се знае колко време ще продължи той! Винаги съм знаел, че презапасяването не е излишно, но честна дума, за пръв път се убедих на практика в истинността на този факт. Тук ще отбележа и нещо друго – човекът, който ни посрещна, бе доста млад. При всички случаи по-млад от мен, а може би дори и от моя спътник. Което значи след 1977-ми набор. Ако се чудите какво означава това, то ето: явно беше човек, който не се вълнува от района и от друго, освен от работата си. А отскоро е там и нуждата не го е научила на някои неща. От разговора, който проведохме с него разбрахме, че е запознат с района и с нещата там по-зле и от нас. И не проявяваше никаква заинтересованост. А ние се надявахме да поразпитаме за това-онова. Оказа се, че няма смисъл. Всички наши въпроси не намериха отговор. С всичко това искам да кажа, че тъй като през върха преминават доста туристи, редно е да ги посреща и изпраща човек "в час" с нещата. И ако има такъв, то той трябва да се заеме с тази функция. Ако няма такъв, то това трябва да се знае от всеки и всеки да си прави сметката, че на върха на помощ не може да разчита. Защото понякога това може да се окаже важно! С всичко това не казвам нищо лошо срещу нашия посрещач. Човекът ни вкара на топло, пусна ни котлон да си стоплим вода, изобщо, отнесе се добре и с търпение. Ама ако имаше някой информиран, щяхме да си спестим мотаенето през следващия час–час и четвърт. Към 13 часа стъпихме на ските и в още по-гъстата мъгла с радост се спуснахме по склона. Само дето посоката се оказа грешна! В моите спомени на юг води само една колова маркировка – тази към хижа "Рай". По тази проста причина тръгнахме надолу по първите колове, които ни се изпречиха пред очите. Да, ама не, както обичаше да казва един небезизвестен журналист от не много далечното ни минало. Първото, което ни направи впечатление, бе особеният цвят на коловете и прясната боя. Освен това бяха и номерирани. Е добре, казахме си, това е хубаво, боядисали са ги и са им сложили номерца. Само дето в гъстата мъгла видимостта от кол до кол беше доста затруднена. Нещо много отдалечени един от друг ми се сториха. Освен това наклонът беше опасно стръмен. Отдавна не бях минавал оттам, но бях почти сигурен, че и коловете са по-нагъсто, и че наклонът не е толкова голям. Пък и въпреки мъглата се усещаше, че не слизаме по ръб, а в улей! На кол № 10 вече бяхме окончателно разколебани за посоката, но хич не ни се губеше височината. И се почувствахме изправени пред дилема – ако грешим, трябва да се върнем! Но ако не грешим, грехота ще е да бъхтим нагоре по стръмния склон, само и само за да се върнем пак надолу. И тук ще възкликна пак: Да живеят мобилните комуникации! От раницата на моя спътник излезе един лист с всички телефони на връх Ботев и мобилен телефон. Всичко би било добре, ако стъпили само на кантовете на ските върху фирнования сняг не бяхме провели един безсмислен разговор. Човекът от другата страна на телефона, т.е. "отгоре" в буквалния смисъл на думата, ни заяви убедено, че на юг няма друга маркировка и тази трябва да е! Само че ние вече бяхме силно разколебани в този факт. След кратко съвещание позвънихме отново и получихме същия отговор, но вече придружен с убеждения да не ходим към "Рай", защото Тарзановата пътека била много заснежена и никой не бил минавал още оттам тази зима. Такива ми ти работи, значи. Както и да е. Поради опасенията, че без ски ще затъваме поне до колене в снега или пък изобщо няма да можем да се задържим върху фирна, започнахме изкачване на кантове обратно към върха. Добре, че в този момент получихме някакъв неочакван прилив на сили – може би от повишения адреналин, кой знае... В 14.15 бяхме обратно на върха. Вече разколебани и в намерението си да слезем на хижа "Рай". Тогава моят спътник отиде да търси компетентна помощ за посоката, а аз набрах телефона на хижата. Оказа се, че Чочо не е там! Човекът бе някъде в полето, барабар с мобифона. Надеждата ни да получим информация за времето в ниското и за състоянието на Тарзановата пътека се изпари като дим. През това време се появи моят спътник, но вече с друг събеседник, който явно беше в час с нещата. Той продължи да ни убеждава да се откажем от "Рай" и да вървим към хижа "Плевен". За мен това беше еретична мисъл, но... за това след малко. На въпроса ми има ли друга маркировка на юг, освен тази към "Рай" той убедено отвърна: "НЕ!". "Добре де, казах аз, има едни такива колове, номерирани, прясно боядисани..." Той помисли, помисли и рече: "Вярно, че това лято правиха маркировка към водохващането за върха!" "Е, ние по нея бяхме тръгнали!" Той рече само: "Много хубаво сте направили...", което прозвуча като "Добре, че сте се върнали!" и с това разговорът приключи. Посочи ни пътя към хижа "Плевен", който и сами прекрасно можехме да си хванем, и с това въпросът се реши окончателно. Докато аз все още имах колебания, желанието на моя спътник за "Рай"-ски изживявания бе изчезнало и поехме по коловете. Добрата страна на този вариант бе удоволствието от дългото спускане до заслон "Ботев", на което не попречи нито вятърът, нито мъглата, нито снеговалежът. Тя бе нарушена само в долната четвърт на склона, където снегът вече не беше издухан и фирнован, а натрупан пресен дълбокичък мокър сняг. Но това беше белият кахър. Ако знаехме какво ни чака по "Млечния чал"...

Влязохме в заслона, за да сложим коланите на сухо и да не се мъчим на вятъра и снега. Тук, за мой срам ще си призная, че в мен настъпи някакъв срив. Всичката ми мотивация и желание за ходене изчезнаха някъде, незнайно къде. Почувствах се отпаднал, прималял, почна да ме втриса, омекнаха ми краката... А като си помислех само за баира, който предстоеше да изкачим, всички тези усещания се удвояваха. Аз отдавам това на настройката, която имах на върха. Оттам два-три часа надолу и сме на топло и сухо. А то какво излезе – чакаха ни още четири напрегнати часа, и то в не най-желаната от нас посока – надолу, а тъкмо обратното... Някак си нямах настройка за още ходене в лошото време. Ама няма как. Пред перспективата да нощуваме на заслона, предпочетохме да се напънем и да стигнем заветната цел (новата!). Пък ако решахме, щяхме да се върнем на заслона. Да се връщаме на "Ботев" дори не си и помислихме... И така с натежали сърца и с вдървени крака захванахме познатия маршрут – по коловете на кабела – но от другата страна на върха. Това бе агония за мен. Петдесет крачки – почивка, петдесет крачки – почивка. Моят спътник, въпреки явно по-добрата си форма, също имаше затруднения. Но както е казано, понякога е хубаво да си тъп и упорит. Или по скоро инат! Бавно и полека наклонът заравни, стигнахме мястото, където кабелът поемаше своята посока надолу по ръба (тук имаше моментно колебание дали да не го последваме, само и само да спасим от гадния вятър и сняг) и продължихме по коловете към "Млечния чал". С доста изцедени сили се добрахме до така силно желания ръб и в бързината и желанието си да поемем приятната посока "надолу" и да избягаме от силния вятър на ръба направихме най-грубата грешка, която изобщо може да се направи в тази ситуация и на това място. Качихме ските на раниците и бягайки от вятъра не сложихме котките, не извадихме дори пикелите! До първия кол стигнахме благополучно, благодарение на пресния сняг, който се бе задържал в началото. Но устремът ми към втория бе пресечен още на втората крачка, тъй като се оказа, че колкото и да удрям с крак правя съвсем малки ръбчета във фирна, макар и да съм с пластмасовите комбинирани обувки. Човешката глупост е безгранична и продължих надолу. Някъде на една трета от разстоянието до мамещия кол вече се държах на магия и бях дотам. Ни нагоре, ни надолу. Усещах, че всяка следваща крачка ще доведе до атрактивно, но последно спускане по стръмния и заледен склон. Който е минавал по този ръб, знае за какво става дума. Който не е, да мине! Иначе трудно може да се опише. Моят спътник навреме усети накъде духа вятърът и прегърнал горния кол трепереше за съдбата на моя милост. И тук се видя, че въпреки безграничността на човешката глупост, понякога имаме проблясъци на гениалност! Слава Богу, че природата (или Господ) ни е създала така, че в критични моменти да вземаме адекватни и бързи решения. Седнах на снега, прицелих се в стоящия на 2-3 метра от мен кол и се спуснах. Не помислих какво ще се случи, ако не уцеля. И сега не ми се мисли. И по-добре, че не помислих тогава, защото ако бях взел да разсъждавам много, там щях да си остана – забит и брулен от вятъра като маркировъчен кол. Докато ме издуха... Това, че се добрах до спасителния кол обаче реши много малка част от проблемите ми. Свалянето на раницата със ските на нея се оказа мисия невъзможна. Достигането поне на пикела, вързан отзад, означаваше тя да полети по стръмнината. Тук на помощ се притече спътникът ми, който в по-изгодна позиция на горния кол и стъпил на по-подходящ сняг успя да свали своята раница и да хване пикела в ръка. Така той пое към мен, но за негов, а и мой ужас в следващия миг, ледокопът не беше особено ефективен. Поне му помогна в управлението надолу и така успя да ме уцели и макар и с висока скорост да ме обкрачи. Това подейства доста зле на моята мъжественост, тъй като аз бях заел аналогична позиция върху кола. В този момент това обаче бе най-малкия ми проблем, както може да си представите. Събирането ни най-накрая реши нещата в положителна посока. Отзад той извади моя пикел и ми го даде заедно с неговия. Така аз продължих свличането си по задник, въоръжен с пикел във всяка ръка. Моят човек успя да извади и сложи котките, а аз да си фиксирам раницата с единия пикел и придържайки се към другия да извадя моите. След това разменихме местата и аз се върнах при кола, за да сложа моите котки. Така благополучно разрешихме ситуацията и като се осъзнахме, се оказа, че ни е отнело половин час! Не гледайте, че тук изглежда толкова бързо – всичко ставаше с усилия и внимание. През това време моите задни части преминаха през всички фази на измръзване – студ, замръзване, болка, изтръпване, безчувственост. Но това за нищо на света не можеше да ме отклони от моята жизненоважна цел – прегръщането на кола! Решил съм, ако имам възможност, да му сложа възпоменателна табелка на този кол. Да напомня на другите с гордост за значимостта си!

От това положение излязохме в четири следобед. Притеснението да не замръкнем на високото продължаваше да ни съпровожда. Но след два-три кола започна въжето и така с пикел в едната ръка, с въжето в другата и с котки на краката нещата изглеждаха човешки. Въпреки силно фирнования сняг и заледените участъци смело слизахме надолу. Краката ни се огъваха като локумени, но за половин час се смъкнахме в долния край на ръба! Отчетохме това като добро постижение и си отпуснахме половин час почивка. Свалихме котките, събрахме всичко по раниците и в 17.00 поехме по последната отсечка до хижа "Плевен". Скоро влязохме в гората и въпреки че към 17.30 мръкна окончателно, по светлия сняг не запалихме фенери. Ски също не посмяхме да сложим, защото снегът определено беше малко, а и сили нямахме. Фенер запалихме чак на горния край на пистата, а вярвате или не, докато слезем по нея спирахме два пъти за почивка. И тъй като тук, като на "Тъжа", си има баирче за изкачване накрая, преминаването му също бе съпроводено с псувни, но този път наум. Вече имената си не можехме да кажем. Между другото, това последно изкачване от около 200 м също преодоляхме с две почивки. В 18.15 най-после преминахме през вратата на хижата и след 11 часова борба с баирите и стихиите през този ден седнахме на стол в сухо и топло помещение. Последва по бира, бързо хапване и в осем бяхме в леглата. Това беше най-голямото удоволствие на четиридневния ни преход. Както каза моят спътник по повод на групата ученици на съседната маса докато вечеряхме: "Сега и две ученички да ми се хвърлят на врата, ще ги разкарам и отивам да спя!"

Единственото, което ще допълня, е от другия ден. Пътувайки на връщане към Търново се откри много хубав изглед към билото и по-конкретно към "Млечния чал". Тогава се спогледахме и се оказа, че и двамата сме доволни от преживяването и че си е струвало. Въпреки умората, която ни притискаше към седалките и протестиращите ни тела. Както винаги преди и надявам се и занапред!

Какви изводи и заключения си направих аз от цялата тази работа:

1. Старопланинските хижи бавно, но сигурно се цивилизоват. С всичките предимства и недостатъци на тази тенденция. Приятно бях изненадан и от хижа "Янтра", и от хижа "Мазалат", и от хижа "Тъжа", макар че на последната промени нямаше – тя си е добре от две години поне. Това не важи за хижа "Плевен", където хотелските и ресторантските начала отдавна здраво са пуснали корени. Поради тези, а и други мои лични причини, хич не я обичам, ама е на такова място, че няма как отвреме навреме да не минавам оттам.

2. Не мога да не изтъкна трите най-важни според мен неща, подредени не по важност, защото са еднакво важни: добра екипировка, опит и познаване на маршрута. Когато трите неща се комбинират, изчезват всякакви притеснения – няма ли да измръзна, да не се загубя, да не пострадам, да не се разболея и каквото ви дойде на ум. Рисковете се свеждат до минимум. Вярвате или не, но през цялото време, въпреки всички капризи на времето, нито за миг не сме изпадали в безпокойство или притеснение. Изключение прави премеждието на "Млечния чал" и то бе предизвикано именно от липсата на опит. Там, където сме най-слаби, там ни удари, така да се каже. Питайте ме сега дали ще повторя друг път подобна глупост!

3. Шансът (или Господ – зависи дали сте религиозни) винаги е с теб първия път! Дава се право на една грешка, поне такива са моите наблюдения. И друг път съм правил глупости, винаги са завършвали благополучно. Не съм ги повтарял. Няма да повторя и тези. Който повтаря такива грешки, не получава шанс да потрети. Сигурен съм, че ако сглупя още веднъж, ще е фатално! Не знам, а и не ме интересува какво мислите по въпроса. Досега първият път винаги съм имал късмет...

4. В началото изброих един дълъг списък на нещата, които мъкнехме с нас и казах, че всичко е влязло в употреба поне веднъж. Но май никъде не споменах за газовия котлон. Гарантирам ви, че всяка вечер на всяка хижа усилено изпълняваше предназначението си!

И май друго не остана. Вие сте наред. Ако сте имали желанието и търпението да изчетете всичко това. Коментарите са си ваше право, преживяванията и спомените – моя привилегия! Пожелавам на всеки такива емоции! Останете със здраве!

Велико Търново, 10 януари 2003 г.