Предполагам интерес за тук четящите ще представлява само преходът от хижа "Яворов" до хижа "Предел", който направихме не по нормалната червена маркировка, част от "Е-4", а по билото до вр. Пирин. С доброто намерение да стигнем до 16.30 на "Предел" стартирахме от "Яворов" в 4.30 сутринта. В 6.45 бяхме на билото, между Разложки Суходол и Албутин (или Бутин, така и не разбрах кое е по-вярно). Хапнахме набързо и в 7.00 атакувахме на север. До връх Албутин и донякъде надолу от другата му страна има колове зимна маркировка и никаква ясна пътека. А от самия връх се открива невероятна гледка към целия Пирин. Слизайки надолу кой откъдето свари, се спуснахме на едно доста ниско било, ръбато и скалисто, обрасло и с клек, което на места бие Кончето по трудност на преминаваните пасажи. За щастие такива са малко и кратки. Там пътеката е ясно изразена, тъй като клекът е просечен скоро. Евала на този, който е хвърлил толкова бачкане на баира. Това обаче не важи за целия маршрут. Като цяло е добре маркирано с пирамидки, но ясно изразена пътека липсва, с малки изключения, където тук-там се вижда някакво подобие на такава. На места е проблемно ориентирането през клека, но с краткотрайни залутвания бързо се хваща посоката. Така успешно преминахме всички върхове - Албутин, Каменишки, Даутов, Плешки. Между впрочем, Даутов въобще не е задължително да се изкачва. Подсича се много лесно, оттам минава и маркировката, а и се спестява половин час. Всичко беше добре до подножието на връх Пирин. Изведнъж изчезнаха и пътеката, и пирамидките, и нашият ентусиазъм. След три-четири безуспешни опита за атака на междуклековото пространство изведнъж: О, Щастие! - каменна пирамидка. Оттам нататък до върха без никаква пътека, само по пирамидките, се придвижвахме бавно агонизирайки, вече изгладнели и привършили водните запаси. Въобще, изкачването на връх Пирин се оказа най-неприятно - туфи трева, с дупки и скрити камъни между тях, клек и хвойна, които се преодоляват с много усилия в най-горещата част от деня. Но около 12.15 усилията ни бяха възнаградени. Изкачихме заветния връх! Е, да ви кажа, нищо особено - връх като връх. Гледката обаче е забележителна - от едната страна Благоевград и долината на Струма, от другата Разлог, Банско и долината на Места, а насреща Предела и Капатник. При по-ясно време сигурно е още по-внушително.

Там похапнахме и унищожихме последните запаси от вода с надеждата, че с навлизането в горския пояс ще си набавим такава. Какъв оптимизъм само, но кой да знае... Преди да тръгнем знаехме, че имало някаква стара червена маркировка, имало и някаква по-нова - бяла, но от върха няма никаква. Само пирамидки и то толкова рехави, че с бинокъл да ги търсиш. Отначало всичко вървеше добре - по билото надолу. Стигайки обаче до мястото, където трябваше да поемем надолу и да изоставим билото, изпаднахме в огромно затруднение и направихме най-фаталната грешка. Открихме един камък с червена маркировка, разделяща се в цели две посоки! Надясно - местността Предел, наляво - без надпис. След дълго и трудно съвещание, в което активна роля играха двете карти на Пирин - стара и нова, поехме наляво. Не трябвало натам, ама.... На старата карта има само дясната пътека - вярната! На новата карта има само лявата пътека. Така изхождайки от презумпцията, че новата карта трябва да е по-вярна и може би дясната пътека вече напълно липсва, поехме наляво. Пък и наляво имаше маркировка, а надясно никаква не се виждаше. През едно бивше пожарище, понастоящем лабиринт от трева, клони, камъни и дупки, обезводнени и замаяни, издирвайки следи от боя и камъчета между тревите, започна главоломно спускане надолу. А то си е нещо внушително - от 2600 м до 1100 м н.в. Слизаме си ние и вече се чудим как ще преживеем жаждата и какво чуваме - ромон на вода! Къде, къде - в най-близката трева! Разровихме се ние и открихме едно ручейче, едва шурти, но пък студено. Клечахме към 15 минути докато си утолим жаждата и напълним шишетата. Оттам надолу наклонът се увеличи, но с навлизането в клека пътеката стана по-лесно откриваема. Само дето пътека не личеше, а само просеката, където някога е минавала. Не мога да преценя откога там не е стъпвал човешки крак. Количеството боровинки, което сгазихме, не подлежи на измерване. Просто прелитахме над тях в надпревара с времето, а те едни такива едри, сочни, примамващи... все едно мираж в пустинята Сахара. Никакво спиране - надолу и само надолу! В един момент хванахме едно разклонение в нашата посока, което липсваше на картата и ни отведе по хоризонтал точно до мястото, където ни се искаше. Придвижването вече се извършваше в гора, с маркировка тук-там по дърветата, но без никаква пътека в нея. Сигурно е маркирано преди десетилетия, а не е минавано оттам пак от толкова време... Всичко беше добре, докато изскочихме на билото. Прехвърлихме надолу, стигнахме последното дърво с маркировка и изведнъж осъзнахме, че пред нас надолу се простира сечище. Доста старо, съдейки от степента на обрасналост с боровинки. Можете да си представите какво означава това. Няма пътека, няма маркировка, само камъни и дънери. И дупки между тях. След поредното съвещание между нас и картите решихме да хванем хоризонтално надясно, където има хълм точно над интересуващата ни местност с полянка на него. Изподрани и окървавени, с поизкълчени крака се тътрехме към заветния хълм. И изведнъж - О, ЧУДО - маркировка! Отново без пътека, на разстояние 50 м от дърво до дърво, но все пак маркировка. И то в нашата посока. Докато не я загубихме пак. Възстановихме решението да атакуваме хълма през една полянка от другата му страна и газейки трева до кръста се добрахме до гората, която трябваше да пресечем, за да достигнем заветната полянка. Само че гората се оказа от типа "влизаш с дрехи, излизаш - гол" и това ни принуди да изоставим този си план. Върнахме се надолу до мястото, където загубихме маркировката и в отчаянието си успяхме да открием следващата боя 50 м надолу, но доста вляво от предишната посока. Това е и било причината първият път да я изпуснем. Всичко беше добре следващите около 200 м, където вече изгубихме маркировката окончателно и безвъзвратно. Но тя беше поела път доста стръмно надолу и ние решихме да продължим тенденцията, като забихме право надолу, през гората и един огромен сипей. По едно време - що да видим - бял покрив на около 100 м надолу. Радост и щастие! Бегом, че и на пътека излязохме. От пътеката - на път, а на пътя - фургон. Заключен и без следа от живот. Обхванати отново от отчаянието, поехме по пътя в нашата посока. Следващата среща обаче се оказа щастлива. На пътя режеха дърва, имаше хора, коли и фургони. Само дето не се хвърлихме на вратовете на хората. То едни хора, ама да не разпалвам етнически страсти... Та запитахме любезно за пътя и любезно ни бе отговорено. Ще продължите по този път, след 2-3 км ще свърши, ще слезете в дерето, ще изкачите следващото било, там ща намерите друг път и по него сте право на Предела. Но ако искате по-напряко, ей тука надолу направо през гората, после леко вдясно и след час сте на път, който ще ви изведе където трябва. А ние какво да кажем, естествено сме по прекия път. Благодарихме и се юрнахме надолу в гората. Няма да описвам подробно това слизане. Който е правил нещо подобно, знае какви са усещанията. Който не е, да опита, за да разбере. То не подлежи на описание. Изпълнихме стриктно указанията, но с навлизането в широколистната част на гората нещата се влошиха още повече. Едни полянки, едни храсталаци, папрати, къпини, коприви, чудесии изобщо. Но смело надолу и смелостта ни бе възнаградена. Първо с нещо като дълга и тясна полянка, обрасла с растителност до кръста, после преминаваща в нещо като обрасъл и дълго неизползван път, преминаващ съответно в нещо като нормален неизползван черен път и накрая достигащ нивото на използван черен път. Изведнъж, не щеш ли, огради, градинки, цивилизация. Че като се откри един широк и равен път, не бе радост, не бе чудо. Добри хора се намериха да ни упътят за посоката и всичко вече беше ОК. Няма да описвам думите и изразите, които употребихме, когато вървейки си по широкия път открихме табелка с бял надпис "вр. Пирин - 5.30 часа" и търсената бяла маркировка. Открихме я, но в обратна посока. За другия път ще знаем - първо отдолу-нагоре, пък после слизане!

Пристигнахме благополучно на хижата в 18.00 часа. По прости сметки това прави 13.30 часа и то почти без почивки. Само с две по-сериозни - една от половин час и една от 15 мин. Последвалото блаженство не подлежи на описание - гореща баня, скара, картофки, бира, чисти чаршафи и здрав сън. Е, днеска още ме болят краката, но здраве да е! Не е за сефте, няма да е и за последно.

Велико Търново, 6 август 2002 г.