И така: в утрото на дългоочаквания от мен петък, 26 Март, уж всичко беше готово, подредено, нагласено, и въпреки това се оказа, че има какво да се добавя. В резултат на моята хронична дезорганизираност вместо в планираното време 9.00 часа запалих колата и потеглих чак в 10.30. Не че това ме обезпокояваше по някакъв начин – колата е моя, времето е мое (поне в този ден!), пътят е пред мен... Пълна идилия. Отдавна жадувах този момент, успешно се бях абстрахирал от мисълта за тежката програма, която ме чака в последните три работни дни на Март. И не мислех да допусна нищо, което би могло да ми провали почивката през тези дни. В резултат на това в силно приповдигнато настроение най-после бях на път. Както и очаквах, пътуването ми отне около два часа, включително и дежурното отбиване при един приятел от студентските ми години в Троян. Към 12.30 паркирах колата пред заведението на горещо препоръчания ми Генади, което всъщност отговаряше на истината. Човекът е точен и печен, така да се каже. Там бях приятно изненадан от наличието на още две леки коли с великотърновска регистрация. В едната веднага познах фиатчето на преподавателя по физкултура в свищовската стопанска академия Н. Нейков. Няколко дни преди това бях приятно изненадан от новината, че той ще бъде през тези дни на "Козя стена", така че това не бе неочаквано за мен. Не знаех обаче, че и неговият изходен пункт ще бъде басейнът. Това бе добре дошло за мен, разбира се, поне на пръв поглед, защото се надявах, че нямат голяма преднина и бързо ще ги настигна, т.е. ще си имам компания. Впоследствие се оставих ентусиазмът ми бързо да бъде охладен от съдържателя на заведението. Твърдението му, че преднината им е 30-40 минути и изкушението от топлата чорба, ароматът на която витаеше наоколо, ме отказаха от намерението да гоня групата. Реших, че няма защо да си чупя краката от бързане, а мога да седна и да обядвам топла храна. В края на краищата нямах бърза работа...

Е седнах му, хапнах му, метнах раницата на гръб и към 13.30 поех пътя. Дали от горещата чорба, дали от четирите литра бира, единият литър вино, половинката ракия и литърът вода в раницата, или поради застоялия ми начин на живот в последно време, в първите триста метра от изкачването ми три пъти спрях да събличам поредния кат дрехи. В резултат на което вече прилично запотен, въпреки разсъбличането, се оказах в началото на черния път, виещ нагоре, по тениска с къс ръкав. Времето не беше горещо, а приятно хладно, тъкмо за ходене. Облаците и мъглата горе не обещаваха нищо добро, но това не ме тревожеше – знаех, че по билото имам 30 минути път, ако подсека "Кучето", и 60-70, ако го траверсирам. Твърдо бях решил да изпълня втория вариант, независимо от времето горе.

Вървях нагоре в темпо, което ми изглеждаше нормално. Нали нямаше с кого да се сравнявам, не можех да преценя скоростта. Пък и с изкачването във височина температурата взе да пада, а на мен ме мързеше да се облека, което ме принуждаваше да вървя без да спирам. Това, че вървях без почивки обаче не ми пречеше да "благославям" наум поредното безобразие, на което очите ми ставаха свидетел. По продължение може би на 2/3 от черния път, по който върви изкачването, беше изсечена от двете страни една ивица от по два метра. Едно, че ме беше яд на съсипията и на осрания пейзаж, и друго – маркировката си беше отишла заедно с дърветата. Добре, че в спомените ми пътят не се напускаше чак до мястото, близо до билото, където вече се хваща пътеката право нагоре. А за мое щастие на двете разклонения, които има по пътя, табелите бяха пожалени и сочеха вярната посока.

Времето минаваше, краката ми се набираха нагоре, температурата падаше, взе да става мъгливо, ветровито и за капак да прехвърча дъжд. Е това последното не беше по вкуса ми. Не че щеше ме стопи, ама си е неприятна работа. Стиснах зъби, заинатих се и реших да не вадя дъждобран, докато не завали порой. И инатът ми свърши работа, защото дъждът се размина, след може би четвърт час ръмеж. Не свърши работа обаче относно продължаването ми нагоре разсъблечен. В един момент усетих, че голите ми ръце преминават от фаза изтръпване към фаза безчувственост и си казах, че е крайно време да сваля раницата и да започна обличането на трите ката дрехи в обратен ред. Като начало облякох полото и сложих шапката, но ме домързя да вадя ръкавиците от раницата. Право са казали хората, че мързелът не мори, а мъчи. Не много по-късно съжалявах за проявената слабост, но какво да се прави... В края на краищата това далеч не беше и мисъл, която да ме затормози. Докато не излезех от горския пояс нямаше за какво да се безпокоя.

След час и четиридесет и пет минути излязох на мястото, където се събират двете маркировки – тази от басейна с тази от "Хайдушка песен". В моите очи това си беше в рамките на нормалното – в спомените ми времето от басейна до "Козя стена" бе около 3 часа. Тук бях приятно изненадан, защото видях пред себе си групичка, която се придвижваше полека нагоре. Рекох си: "Ура, компания" и извиках. И не повярвах на очите си – човекът, който се обърна към мен, бе Нейков. Оказа се, че съм стопил техния час и четвърт преднина за това време. Дали неприятното време, дали неангажираността ми към други хора, но се оказа, че съм вървял с прилично темпо нагоре. Бях решил да се обличам при срещата на двете маркировки, но направих последни усилия да ги настигна. И явно най-накрая студът взе връх, защото целият се разтреперих, почувствах ръцете си сковани и с усилие успях да си облека дрехите, да си извадя ръкавиците и да ги надяна на скованите си пръсти. Но както имах честта да кажа по-горе: "мързелът не мори, а..." Ясно ви е.

Оттук насетне краят му се виждаше. Хукнахме нагоре и тъкмо излязохме в подножието на "Кучето", насреща ни трима души. Като ги видях без багаж веднага се усетих, че са посрещачи от хижата. Оказаха се помощник-хижарят, Петко (пешеходен) и Т. Тодоров. Здрависахме се, запознахме се, и ги обърнахме кръгом. Настигането на групата и срещата с посрещачите ме отказаха от плановете ми да атакувам "Кучето", пък и мъглата, в която беше обвито, не обещаваше нищо приятно. Подсякохме върха на завет и със стъпването на билото ни задуха вятърът. Гадна работа беше, примесен със сняг. Добре, че хижата е близо. С влизането хвърлих багажа и с Пешеходен тръгнахме назад да посрещаме групата от ученици от Свищов (ама че гадна асоциация навява това словосъчетание сега...). Което се оказа безсмислено, защото ги срещнахме на 200 м от хижата.

В хижата се събрахме 36 или 37 човека. 15 ученика от Свищов с двамата си учители, групичката с Петко и Т. Тодоров от Русе, седем човека още от Свищов и моя милост. И може да изпускам някого, но да не ми се сърди. Поставихме добро начало.

Оттук почва съществената част. Разхвърляхме се в хижата, настанихме се в стаи, седнахме на масата... Мила родна картинка. Бях решил първата вечер да почивам и да не се претоварвам с ядене и пиене. Мислех да пия една ракия, да се чукна с хората и толкова. Не бях предвидил обаче силните изкушения, на които ще бъда подложен. И нали съм си слаба душица, поддадох се... Хем си знам хората – от тях друго не чакай – само да те вкарат в грях могат. Нейков извади една торба с ряпа, вика: това е моето мезе. Е, не остана само негово, но няма как – в планината сме. Хижарят само това и чакаше – я да ви дам сега от моето мезе – извади пълна торба с див чесън. И като тръгна оная ракия... Ряпа, чесън, ракия, ряпа, чесън, ракия... Хижарят Сашо се жертва за общото благо и извади ренде, сол, олио и оцет. Настъргахме ряпата, нарязахме чесъна, подправихме и... тук думите ми свършват. Свърши едно шише ракия, второ, трето... Такова мезе ви казвам, неописуемо. Освен да ви посъветвам да пробвате, друго не мога. Не подлежи на описание. Под секрет ще ви споделя, че после не подлежи на описание и дъхът в устата, и ароматът, които се отделя от някои задни части на тялото впоследствие, но това е част от тръпката. Да му мислят съквартирантите в стаята!

Вечерта си му мина по реда. Китарата, песни, лафове, и все пак да не окъсняваме – легнахме си като културни хора преди дванайсет. Все пак живеехме с мисълта, че основната вечер ще е следващата.

Тъкмо се бях засилил да си лягам и се изтърсиха Спас и приятелката му. В 22.30! Щях да му откъсна главата – в това време, в тая мъгла... И вика, що не отговаряш на телефона. Ами как да отговарям, аз съм го изключил. Нали щеше да идва утре?! Пък по-добре стана така май, щях да хукна да ги посрещам. И ми вика диването – не трябва да се притесняваш за мен, а за трабанта, щото го зарязах насред пътя и не знам дали ще го намеря на връщане. Спасова му работа, добре, че си го знам от едно време.

На сутринта въпреки доброто ми желание да спя, да спя, да спя и пак да спя, поне до дванайсет, не се получи. Кукурясах в осем часа, повъртях се, повъртях се и станах. Ясно беше, че не мога спа повече. Изпратихме ученическата група от Свищов – освобождавахме си терен за деня и вечерта – и аз лично заседнах с още трима души на белот. Ей тъй го разбирам аз туризма... Народът хукна да обикаля наоколо по баирите, да се разхожда насам-натам, а времето гадно. Мъгла, вятър и по някое време – дъжд. Мислех да посрещам един приятел от студентските ми години от Ловеч, когото очаквах откъм "Беклемето". Но както си бях заседнал на карти на топличко... Айде няма нужда. Пък и поддържахме връзка по телефона. А и стана ясно, че той ще дойде следобед по някое време, така че нямах бърза работа.

Всъщност връзка по телефона поддържах с доста хора. Кой идва от север, кой от юг... Хижарят заръчва на тия от север да му вземат чорапчетата за петромаксовата лампа от Генади, тия от юг питат има ли табла, да носят ли мръвки... Абе създавахме организацията в движение. Координирахме нещата отвисоко, в буквалния смисъл. Разменяхме си информация – кой, кога, откъде, по кое време. Най-интересно ми беше, когато хижарят каза, че има пет табли, но само чифт зарчета. Който иска да играе, каза, да си носи зарчета. Като предадох това на Стоян, той рече: де да търся зарчета сега в Христо Даново? Ами твой проблем, си помислих. Аз табла не играя! Въобще някой игра ли табла през тия дни? Големи закани се раздаваха тук преди тръгването... Така и не видях никого със зарове в ръка. Докато картажиите се отсрамихме...

Ей така в размотаване дойде времето за хапване на обяд, самото хапване и дрямката след това. Изнесох се към стаята си и се опънах блажено на леглото, в което положение под съпровода на изливащия се на периоди проливен дъжд изкарах докъм три. После – долу и пак на масата. През това време надошъл народ. И продължава да идва. Леле, като настана една в оная ми ти столова... Влизат мокри хора, разхвърлят дрехи, обувки, раници, храна, чорапи... Нависнаха ония ми ти телове под тежестта на различни части на облеклото, обсадиха печката с ароматни обувки... През това време Спас се вихри в кухнята и си придава важност на главен готвач. Приятна и живописна обстановка. Признавам си, в такъв размах и мащаби не бях виждал подобни маневри около печка и простори. И понеже си знам от предишния ми опит, че ако не съм нахален и не тръгна да си търся сам виртуалните познати, така и ще си отидем незапознали се, заобикалях от групичка на групичка. Мога смело да заявя, че поне едно здрасти съм си казал с всеки. Покрай малкото познати физиономии запомних още малко, а редицата, която се изреди пред очите ми, и досега минава като на забързан кадър, реша ли да си спомня за онези минути. Лица, лица, лица, имена, имена и имена, но колко ли от тях ми останаха трайно в паметта...? Определено малко! Да не се сърдят занапред тези, с които ще се запознаваме втори път. А тези, с които се запознавах за втори път на "Козя стена", да не се сърдят, ако някога се запознаваме за трети. Имам такава слабост, трудно помня и лица, и имена. Още повече в такава навалица. Във всеки случай с хората, с които държах да се запозная, си спомням, че се запознах. И си мисля, че няма да има нужда от повторно запознанство. Макар че кой знае...

Друго, което ми направи впечатление през това време. Много хора четат в тоя клуб бе, много. Пък явно малко пишат на фона на четящите. Ако продължава така, следващите сбирки трябва да са край някоя река или язовир на поляната. На палатки. Че там капацитетът е неограничен. Както БТС правеше туристическите прегледи едно време. Не знам сега дали има такива. Народът се изсипва с автобусите и направо на софрата (поляната). Натам отиват нещата като гледам...

Нататък е ясно. Свидетели бяха всички. Малко мога да допълня към изписаното дотук. Затова ще се пробвам да бъда кратък, но не обещавам! Основното събитие за мен беше огънят. Основният инициатор Стоян хукна нанякъде с компания с намерението към шест да сме край скарата. Е, така и стана, но ако в шест бяхме почнали да палим огъня, щяхме да отделяме слюнки и да гледаме печените мръвки през крив макарон поне час-два още. Ние със Спас от нямане какво да правим се заехме с организирането и провеждането на това важно мероприятие. Аз наблегнах на цепенето на дърва, а Спас на строенето на огнището. Тоя човек прояви неподозиран талант. Такова огнище спретна, че чак уплаши вятъра. В старанието си да направи завет за огъня струпа една камара камъни и ламарини. Така и не разбрах откъде ги изкопа. Моя милост през това време приготви приличен запас от дърва. Докато ние свещенодействахме, все се появяваше някой с намерение да помага, но набързо биваше изгонен обратно от силния вятър. Тоя вятър и мен ме притесняваше по едно време, как ли ще се отрази на огъня и компанията, но слава богу, не попречи. И така струпахме съчки (мокри) и започнах да бая на огъня. Докато се чудех откъде да го подхвана, Спас реши кардинално въпроса. Донесе от печката в хижата една главня жив огън и върху него почнахме да трупаме. Като видях колко време и усилия ми костваше да разпаля и поддържам огъня запален по този начин, си дадох ясна сметка, че моите опити да подходя по класическия метод с хартия биха били обречени на тотален крах. Трудничко се разпалва огнището с дърва, дето цяла зима са стояли под снега и така и не са имали шанс да изсъхнат. Така или иначе, задачата беше изпълнена и към 18.00, точно по график, имахме първата подходяща жарава. Появиха се и другите действащи лица и мероприятието започна. Силният вятър не можеше да сломи ентусиазма ни, пък и гледката определено си я биваше. На фона на залязващото слънце вятърът ту докарваше нови талази мъгла, ту ги разтикваше. Динамичната промяна на пейзажа имаше лошата страна, че подлежеше на бърза промяна. Но имаше и добрата страна, че ни предложи неповторими гледки в краткото време до мръкването. Една и съща част от Балкана, изложена постоянно пред погледите ни, в рамките на час видяхме сигурно по стотици начини. И все хубави, да ти напълнят душата. Като прибавим виното в едната ръка и мръвката в другата, екстрите бяха на ниво. Вятърът беше просто дребна подробност. И тръгнаха ония ми ти наденици, шишчета, кюфтета... Всеки вади и носи. Така и не разбрах колко хора бяха взели присърце идеята за скара и печено, но през ръцете ни минаха килограми месо. Доколкото разбрах само Lexa е носил 5 кг. Спас и той се отчете по подобаващ начин. Моите кило наденици просто се загубиха във всичко това. Кюфтетата на Андон така и не усетихме кога отлетяха. (Андоне, нали твои бяха кюфтетата?) Още няколко човека се изредиха със своите запаси. Абе бая печене падна. За мен лошата страна е, че явно бях подценил ситуацията и литърът ми вино не стигна доникъде. Рано-рано се наложи да мина на бира. При тези атмосферни условия тя не беше най-подходящото питие, но мръвките компенсираха този факт. Като няма вино и бирата е вино. Така де, като няма риба и ракът е риба. По едно време изчезна ракията на Стоян и аз без да се замисля хукнах да я търся с челника към Даново. Имах основание, защото малко преди това бях гонил капака на тенджерата, в която слагахме мръвките, в същата посока. Търсенето ми се оказа безрезултатно и тъкмо се бяхме отчаяли, когато за щастие се оказа, че ракията е намерила подслон под мишницата на съмишленик и временно е била на топло в хижата. Вдъхновени от този факт на някои хора им дойде музата и подкараха едни песни, дето не са за ушите на всекиго. Добре, че вятърът бързо отвяваше думите!

Както казваше някой тук от форума, хубавото на лошото и лошото на хубавото е, че свършват. Така свърши и това хубаво, дето го бяхме заформили край огъня. Затова пък продължи вътре на топло. Намъкнахме се и ние към девет в столовата, а там купонът тече тихо и кротко. Гледам, гледам, губят ми се хора. Де били? Горе някъде... По китарата, по китарата, и право в целта. И тук тече купон, но далеч от понятието тихо и кротко. Свири се, пее се, пие се и се яде. Сериозни хора. Тъй като обаче тази компания се състоеше основно от индивиди, които са ми до болка познати от години, а аз бях дошъл да се запознавам с други, с които въобще не съм се виждал, слязох в долната столова. И аха-аха да завържа разговори с тоз и оня, купонът отгоре слезе долу. Горе щяло да бъде спално помещение. И настана една... Пак отидоха по дяволите новите запознанства. Продължихме контактите само визуално, но ползата от това вече беше малка, дори никаква.

И тук идва времето да вметна една дърта критика към домакините на събитието. От десет години контактувам с представители и сериозни активисти на "Академик" – Русе. Смело мога да заявя, че това туристическо дружество е най-закостенялото и пази най-здраво традициите на тоталитарното ни минало. То не бяха грамоти, не бяха чорапчета, не бе чудо. Кому беше нужно всичко това? Кой да ти каже. Е, приятен спомен ще ми е грамотата, няма спор, но можеше преспокойно и без нея. Не съм се качил за това дотам я... И докато през 1994 г. такива прояви не бяха нещо неестествено, имайки предвид близкото минало, то сега, десет години по-късно се чудя и се мая, как може да са още живи? Абе ей, хора, осъзнайте се! Надявам се Петко и Т. Тодоров да не се обидят от горното, а да погледнат малко по-отстрани на себе си. Това е опит за градивна критика от моя страна. Както се казваше едно време. Сега остава те да си направят "другарска самокритика". Впоследствие вечерта влезе в руслото на традиционен купон от студентските ми години. Като се огледах по едно време, все стари муцуни около мен. Все едно съм се върнал с десет години и съм със същите хора, на същото място, със същите песни и мурафети. Де изчезнаха всички? Нали уж клубна среща, ала-бала, пък в 12 през нощта вече болшинството бяха по леглата? За другия път ако пусна да си легне някой преди дванайсет, пък на! Ами ако чак толкова не са ви понесли изпълненията на Спас и Венцо, кажете си, повече сте! Пък щяхме да ги изгоним дружно и да си правим срещата! Беше ме хванал яд по едно време... Ама стига такива приказки, че другия път като се събера с тях и ще ме бият! И по-лошо – Спас ще ми изпее няколко пъти любимата си песен, която е посветил на мен... Ужас!!! Към три часа явно дойде време да си лягам и аз, но Петко (пешеходен) извади някъде от десния ръкав талант на китарист, а от левия - тефтер с текстове. Тоя човек ми напълни душата. Възползвам се от възможността да кажа пред всички: Благодаря ти, Петко! На такъв концерт не бях присъствал през живота си! И защо тоя човек се прояви чак като останахме четирима: той, приятелката му, Спас и аз. Неудобно ли му беше пред повече хора, що ли, не знам, но да знаете, другия път, когато е край вас, не го изпускайте! Връзвате го за стола да свири и пее. Петко, извинявай за рекламата, ако не ти е приятна, но не мога да се въздържа! Беше хубаво! До шест часа! Докато съмна и тъкмо решихме да лягаме, народът почна да става и да стяга багажа. Е, така и не спах тази нощ... Но беше една от най-пълноценните в живота ми – и заради Петко, и заради срещата, на която присъствах, и заради всички емоции, които преживях.

И нещата отиват към края си. От изпращач по леглата се превърнах в изпращач на потеглящите групички. Като почнах от седем, че до десет, като тръгнах и аз. Май не остана група, с която да не се снимах. И като гледах снимките после, навсякъде ми фигурира физиономията. И все една заспала, заспала... Дойде и моето време в един момент. Изръгах Спас от кревата да му кажа довиждане и потеглих с ловешкия си познат Светльо към "Беклемето" да му правя компания. Че човекът сам дойде, що пък да си тръгва и сам. Взехме си довиждане с хижаря, тръгнахме по пътеката в добро настроение, макар и заспало след безсънната нощ, и се наслаждавахме на прекрасното време и още по-прекрасните гледки, които се откриха на север от билото. Доколкото се сещам, Yogi беше направил блед опит да ги пресъздаде някъде в описанието си. Абсолютно неуспешно! Не подлежат на описание! Не се наемам да го правя... После също той беше пуснал снимки. От тях може да се придобие бледа представа за това, което беше пред очите ни. Който може от една снимка да си допълни и представи цялостната гледка, ще разбере. Аз се надявам, че малко хора са изпуснали панорамата на север в тази сутрин. Повечето са минали по билото май, като чета разказите... А тези, които са слезли направо на юг, без да хвърлят поглед на север, да знаят, че много са изпуснали!

В спокоен ход към 12.30 бяхме на върха на прохода. Веднага установихме, че вече е разчистен и е отворен. Запитахме се къде ли са избутали със снегорина на Спас трабанта и как ли са го заровили... Впоследствие се оказа, че хората са се смилили над него и са го оставили цял и непокътнат на мястото му. Абе късметлия си е той Спас... Към 13 – 13.15 бяхме в "Беклемето". Седнахме в една кръчма да изядем по една чорба. Пихме по една кола за тонус и на колата. Светльо ме закара до басейна да си прибера моята кола. Моя милост веднага заклюма на предната седалка. Едвам издържах до долу. И се отказах от предварителните си намерения да ходя на гости до Ловеч. Просто едвам се крепях на краката си и се питах в този момент как ще шофирам до Търново в това си състояние. Там в заведението на споменавания вече неколкократно Генади цялата свищовска компания довършваше обяда си от шкембе, топчета и т.н. екстри в чорбяна форма. Появихме се точно навреме да си кажем довиждане, да се качим по колите и всеки да поеме по своя път. За мое щастие се снабдих с двама пасажери до Севлиево, което ми гарантираше будно състояние поне до там. Като ги оставих аз си знам как се прибрах. Особено последните петнайсет километра... Да знаете, така стават белите! Не карайте, без да сте се наспали! На няколко пъти се усещах, че излизам от лентата и аха-аха да изпусна пътя. Това си е живо търсене на белята...

Ами това е в общи линии. Дългичко стана. Дано да е интересно за четене, а не досадно. Не знам какво е излязло, още повече, че май минава единайсет и ми се доспа. Утре като го пусна в клуба ще го чета пак. Какво мога да добавя? Май само това, че срещата по мое лично мнение мина добре. Изпълни си предназначението, поне за мен, поне в моите очи. Аз останах удовлетворен. Видях се с всички, с които бях контактувал само чрез клавиатура и монитор. Далеч не всички запомних, далеч не с всички имах възможност да контактувам толкова време, колкото ми се искаше, за да се доопознаем. Но си давам сметка, че това си е абсолютно невъзможно при сто човека за една нощ. Основите са добри, живот и здраве да е, има време пред нас, ще се виждаме пак. Освен ако няма чак толкова разочаровани, че да не искат да стъпят друг път на такова мероприятие. Но такива отзиви не прочетох. Или всички са доволни, или не си признават някои... После гледах на някаква снимка, че Аспарух бил там. Поне така пишеше под снимката. Е с тоя човек май не се видях изобщо! Нямам такъв спомен поне. Това е пропуск, определено! Ще има да наваксвам... Абе има хляб в тия срещи. Определено има! Дано наистина да станат традиционни. Аз мисля, че си заслужава. Най-после си казах приказката, макар и с голямо закъснение. Айде със здраве! До нови срещи в неизвестното бъдеще...

Велико Търново, 15 април 2004 г.