Така останалите ни двама спътници седнаха в съседното купе, но там имаше още две места, така че с Дидо се преместихме при тях да си приказваме. Бяхме много гладни и Павката ни нахрани, предостъпвайки ни едно кисело мляко и огромен вкусен сандвич.

Докато лакомо се тъпчехме ни споделиха за плановете си – много смели и твърде съмнителни за реализация, защото имаше още доста сняг там, на където се бяха насочили. В крайна сметка всички знаем, какво направиха: нощно тръгване от Карлово, по малките часове – хижа "Хубавец" – хижа "Балкански рози" – хижа "Васил Левски" – вр. Амбарица (вр. Васил Левски) – хижа "Добрила" – хижа "Дерменка" – Троянски проход – и към 21 часа вечерта в събота пристигнаха в мъгла и силен вятър за сбирката на хижа "Козя стена". Евала за това постижение, а не е за подценяване също така и че Павката беше с подут и превързан крак, защото предната седмица го бе ухапало на Мургаш някакво неясно насекомо и се бе получило нещо като алергична реакция. Стефан (SPI) подробно ни обясни за движението на пътеката, така че и на двамата сме им много благодарни.

Стигнахме гара Клисура и си взехме довиждане, пожелавайки си да се видим на сбирката. Бяхме се отказали от първоначалното си намерение да спим на гарата, но все пак информативно попитахме дежурния дали е възможно да го направим в чакалнята. Оказа се свестен човека и ни каза, че няма никакъв проблем и направо да се настаняваме. Благодарихме му любезно обяснявайки, че си имаме палатка и искаме малко да се поразтъпчем. Тръгнахме на запад по асфалтирания път към града, влизайки, в който се появи и жълтата маркировка по стълбовете. Направихме един нощен тур през центъра, където купонът в трите нощни заведения беше в разгара си. Доста се почудихме дали да не изпием няколко бири до сутринта, но разума в нас надделя. Излезнахме от север, плътно следвайки маркировката през полето, която тук все още беше отчетлива. Пресякохме ЖП-линията, после подбалканския път и след няколко минути бяхме в подножието на гората. Проведохме кратка дискусия дали да предприемем нощен поход, който в този непознат терен би ни отнел доста време и най-вероятно бихме се позамотали някъде, но решихме, че графика, който сме си съставили за маршрута е разумен и нямаме никаква причина да не се придържаме към него, а освен това каква полза да стигнем до хижата преди обяд и да легнем да спим през деня.

Затова избрахме удобно място и опънахме палатката. В следващия момент се оказа, че и двамата сме жадни, а никой не носи вода, така че щем-нещем подкарахме четирите литра бира, които смятахме да пазим за горе. С пиенето се покачи и настроението ни и като му ударихме един лаф чак към 2:30, колкото и да не ни се спеше, решихме да се хоризонтираме. Все пак и утре е ден, пък и път ни чака. Бяхме изпили почти половината бира, така че всичко си беше в реда на нещата. Точно в 5:00 ни звъннаха телефоните. Време беше да се обадим да събудим сестра му, както и една друга наша приятелка, за да не си изпуснат влака. Сторихме го и дремнахме още половин час, след което ставайки, си стегнахме багажа, хапнахме по една ябълка и по светло в 6:10 захапахме маркировката.

Не след дълго стигнахме трупчийски път. Затлачени пътечки го сечеха на места и ние се провряхме по тях. Красивите местности в района ни подсказваха, че ще се получи приятен, изпълнен с емоции преход. След около час свърши пътя и утолявайки си жаждата от едно ручейче, по-нататък рядката маркировка ни изведе в североизточна посока в участък, където бе вилнял пожар и скоро вече нямаше и пътечка. Продължихме да следваме същата посока и да разсъждаваме по релефа, накъде би следвало да е най-удобно. Появи се друга пътечка, която пак изчезна, но този път пред един гъсталак. Посоката беше ясна, но откъде да минем. Кратко колебание, отправихме се нагоре – не не ми харесва нещо, хайде на обратно, този път опит надолу – твърде много се спускаме, хайде отново спираме, за да мислим. Отворихме картата и си установихме местоположението. От цялото това дву- и триумене не бяхме загубили повече от 10-тина минутки. Забелязах, че вдясно от нас гората е стара и широколистна, което означава, че няма гъсталаци и не е проблем да се движим през нея. Поехме натам и хоп - маркировчица. Навлезнахме по красив дол и жълтият цвят, който следвахме, както и пътечката отново се изгубиха, но тук вече имахме добре очертан ръб, който водеше право на север, така че посоката бе ясна. След доста блъскане нагоре се натъкнахме на пирамидка, обозначаваща границата на НП "Централен Балкан", на запад се виждаха и други подобни, всички без изключение точно нанесени на картата. Право на север се очертаваше забуленото в мъгла централно било, под което на североизток се открояваше полуразрушената постройка на небезизвестната Розинска мандра. Дотук бяхме ходили към 2 часа. Краката ни вече бяха леко влажни, така че бе крайно време да сложим гетите. Спуснахме се леко на северозапад до черен път, на който отново се натъкнахме на следваната маркировка, точно до каменна чешма с два чучура. Спуснахме се в дол, където пресякахме рекичка и излезнахме на занемарените кошари. Прясякахме втора река и поехме към мандрата. Маркировката не беше добра, но от време на време се появяваше, което значи, че добре сме й усетили логиката на прокарване. Минахме през коментираната местност, покрай каменните руини, където ни направи странното впечатления отлетият в основите й цимент. Сякаш някой скоро беше правил опит да започне наново да я издига. В 9:20 бяхме пред паметника на Никола Караджов, ръководителят на Априлското въстание в Клисура. Малко по-нататък пътеката пресичаше за кратко горната част на гора, като продължаваше след това, подсичайки голия склон точно през огромен снежен улей. Това, което прозираше на моменти през мъглата говореше съвсем недвусмислено, че нататък нямаме работа. Затова хванахме удобен оголен ръб, който първоначално се движеше леко на северозапад, а после стана по-широк и имахме възможност да държим северна посока. Така излезнахме на билен кол от главното било и след около 20-тина минути на Ветровити преслап, като естествено преди това подминахме разклона, където извежда жълтата маркировка от Клисура. Започнахме да изкачваме вр. Юмрука по зимната маркировка, като по този начин щяхме да му направим цялостен траверс. След 45 мин бяхме пред металната кутия на челото му, откъдето поради мъглата нямахме възможност да се полюбуваме на величествените гледки. Часът беше 11:10 – точно 5 часа от тръгването. Който е минал на следващия ден оттам сигурно е прочел какво написахме, но основното, е че този наш поход го посвещаваме в памет на учителя-планинар дядо Йордан Върбанов, който ни напусна на 22 март.

В 11:45 вече хапвахме на масите пред хижа "Ехо", която нямаше никакви посетители. Само пушекът от комина подсказваше, че явно хижарят се грее на печката в стаята си. Тъкмо попривършвахме и човекът се появи. На въпросът му дали сега пристигаме му отвърнахме, че сега тръгваме. Предложихме му бира - отказа, взе си само от шоколадовите вафли и ни попита дали имаме цигари. За негово съжаление не можехме да сме му от ползва в това отношение. Попитах го как е снегът нататък и дали да минем през вр. Кавладан. Отвърна ни, че нямало сняг и да си караме по летната маркировка.

В 12:10 се отправихме за последния етап от запланувания преход. Скоро след разклона за Христо Даново установихме, че ни е подадена абсурда информация: източния склон на Кавладан бе целият в сняг. Ясно се очертаваха два улея, а и нататък към Карчов преслап, доколкото можеше да се види от мъглата, също беше побеляло. Преценихме, че е достатъчно набита и слегнала покривката и поне засега няма опасност, така че набързо прецапахме участъка, след което се качихме горе на билната маркировка, спускаща се от върха. Там ръбчето беше фирновано и беше приятно да се наблюдават формите, които е изваяла Природата. След Ушите вече само тук-таме се появяваха снежни петна. В 14:10 бяхме вече в столовата на хижата и се заловихме да си допием бирата. Тъкмо свърши и се появи Яна, сестрата на Дидо, с 2 литра винце. Гаврътнахме няколко чашки и замаяни сформирахме групичка от 8 човека, сред които познатите на форума са: Стоян, Андон, моя милост и Дидо. Така оформилата се компания се разходихме до Козята стена и обратно. Вечерта ясно - купон. Сигурно покрай форума бяха към 80 човека, а иначе общо на хижата преспаха май към 105-107 човека. Към 2:30 си врътнахме часовниците напред и скоро след това се оттеглихме да почиваме, порядъчно смесили бира, вино и ракийка ...

Хубаво, е че групичката, която се оформихме за следващия ден бяхме на едно място без други хора. Така като звънна сутринта тел. на Маги в 6:30 не обезпокоихме излишно никой друг. По-точно спахме във втората столова горе на ет. 2-ри.

Размърдах се, чудейки се с какъв акъл преди малко съм си легнал по слипове и тениска и то пред прозореца със западно изложение, разположен точно срещу вятъра и под напорите, на който през цялото време ми духаше от тънкия процеп отдолу – пиянски истории, а спалният чувал си го бях отстъпил на Антония (Тони). Намъкнах си терморизата и ветровката и така полежах още към половин час. Чак, когато всички вече бяха долу събрах сили и се надигнах. Измъкнах изпод походното легло мръсния и леко влажен, в долната част, от предния ден, скиорски клин и отидох, джапайки бос върху студения под, до раницата си в другия край на помещението. Оттам измъкнах чифт чисти чорапи и си обух сложените пред вратата мокри обувки. Стегнах си останалата част от багажа и след като си измих зъбите и напих обилно със студена вода от чешмата в 7:45 тръгнахме към паметника, разположен на билото, точно над хижата. Бяхме шестима: Аз, Тони, Маги, Стойчо, Дидо и сестра му Яна.

Стигайки горе се откри на север невероятно красива гледка. Слънчевите лъчи още бяха много слаби и затова гледката на очертаващото се под нас море от облаци беше страшно контрастна. Тук-таме като островчета се подаваха някои възвишения и с това се засилваше приказността на пейзажа. Замислих се за момент как да предупредим останалите долу какви картини се крият само на 10-тина минутки над тях, но повечето спяха, а и докато дойдат до тук слънцето вече ще се е засилило и няма да е същото. Какво да се прави това ни бе наградата за усилията да се надигнем след запоя вечерта и само след два часа и половина сън. Преди да поемем наляво към вр. Котето решихме да тръгнем в обратната посока по ръба и така изкачихме разположеното на 4-5 минутки на изток връхче, откъдето се открива хубава гледка към вр. Кучето. На няколко метра, северно от нас се издигаше самотна скала, с малко хвойна в горната си част. Решихме, че трябва на нея да се снимаме и така и сторихме, при което забелязахме между нея и билото, хоризонтален процеп, който приличаше на вход на малка пещера. Понадникнахме в дупката, но така и не се завряхме навътре да видим докъде стига. Върнахме се отново на паметника и сега вече поехме към скалистия връх - цел на нашето изкачване. Подходихме по североизточния улей, спуснахме се леко на юг от премката, след което стигнахме до челото му по друг, по-стръмен, югоизточен улей. От вр. Котето се получават много ефектни снимки към хижа "Козя стена". Спускането на юг през скалите също предизвика доста емоции.

В 8:50 бяхме в хижата, но влизайки в задушната, затоплена от запалената печка, столова се отказахме от първоначалните си намерения да закусим тук и после да тръгнем. В 9:15 излезнахме за финална снимка пред сградата с хората на Пешеходен и ТодоровТ, както и с други будни вече туристи. И тук е мястото да благодарим и ние на свой ред на домакините – организатори на мероприятието, както и на всички останали уважили го с присъствието си.

Слизането ни започна с качване. Времето обещаваше да е добро, най-малкото до ранния следобед и след консултация с останалите единодушно решихме да се накефим максимално на маршрута ни към Христо Даново през Ескимандра. Траверсирахме върховете - Кучето, Боба, Желязото и поехме надолу. Често изкачвахме някоя по-висока скала, разположена главно със западно изложение и не пропускахме да позяпаме от нея. Не забравяхме също така и внимателно да се съсредоточаваме на изток, югоизток, жадно попивайки всяка подробност на пейзажа и опитвайки се да предположим, откъде би могло да се спуска Сув(а)чарското пръскало. Пътят е приятен, логичен, и през по-голямата си част доста панорамен. В комбинация с хубавото време старите гори, многото полянки, нежният мъх, украсата на голия склон под вр. Желязото, варираща от жълто, минаваща през различни нюанси на светло и тъмно зелено и стигаща до кафяво и всичко това преплетено в неописуеми картини, настроението ни спокойно можеше да се изрази с думичките "щастие, чувство за пълноценно изживяване на мига и свобода".

На седлото преди изкачването към вр. Голямо Орозтепе, се пресича хубав черен път. Той е същият, който се прекосява и от пътеката по Узунбурун. Според картата, ако се тръгне по него в югоизточна посока удобно ще се достигне Христо Даново и най-вероятно именно оттук до тази точка щеше да е първоначалният вариант за заплануваното извозване с УАЗ-ката на част от групата. Ние си бяхме избрали да вървим по билото и затова си продължихме нагоре. Не беше леко изкачването, но с постоянно темпо нямахме никакви проблеми. Като се озовахме на върха, по-нататък посоката беше с малки изключения за малки възвишения, почти само надолу с променлив наклон. Продълговатата поляна, започваща от Ескимандра, е ключова. Тук трябва да се внимава, защото има опасност да се слезе по едно ръбче преждевременно в дола отляво. Не че е проблем, но нали целта е да се премине по-голямо разстояние по основния ръб. Когато видяхме селцето пред нас, спряхме и се излегнахме за кратка почивка на тревичката, блажено огрявани от слънчевите лъчи. Часът беше 11:50 и прецених, че можем да си позволим отпускането до 15 мин почивка, след което продължихме напред. Минахме през още няколко горички и полянки, на едно място дори беше поставена указателна табелка за посоката на Христо Даново. След около час излезнахме на полянка, на която доволно пасеше голямо стадо крави, сред което се виждаха и теленца на различна възраст. Това място е ключово, не само защото от него се открива красива гледка към заснежените югоизточни склонове на вр. Юмрука. Оттук надясно и назад, продължава хубав черен път. Право напред по основния ръб се виждат няколко възвишения, май обрасли с иглолистна гора, изкачването, на които обаче е безсмислено, защото от другата страна са скалисти, а и "де факто" това е южното ръбче, западно от селото, което основния път заобикаля преди да навлезе в Дамльдере. Вдясно (на изток) се виждаше хубава тясна пътечка, движеща се по песъчливо, в горната си част, дере. Решихме да се спуснем по него, но за всеки случай се консултирахме и с излегналия се на тревата кравар, за да потвърди и той намеренията ни. По-нататък слезнахме до реката, тази която минава покрай Христо Даново, и която се образува основно от два притока: р. Сувачарското (в горната й част е едноименният водопад) и този, водещ началото си от Червената локва (езерцето разположено на билото между вр. Боба и вр. Козята стена). Излезнахме точно на моста, западно от селцето, откъдето минава пътят за Дамльдере. Пред една от къщите в началото се заприказвахме с някакъв човек, като интересът ни беше насочен конкретно към коментирания водопад. Той ни обясни как се стига до него и че отстоял на около 6 км по горния път. Коварна мисъл ми прищрака в главата: часът беше към 13:15 и имахме шанс ако си оставим някъде раниците да се опитаме бързо да отскочим дотам и да се върнем за влака в 17:05. Поглеждайки към спътниците ми, обаче прецених, че не бива да злоупотребявам с търпението им и да рискувам да им развалям хубавите впечатления до този момент, така че дори и не им споменах за тези пъклени планове, а кротко продължихме към гарата, като пътьом хвърлихме и по някой поглед на селцето. В 13:55 бяхме пред билетното гише, а в 14:00 вече на пътническия влак, тръгващ от Карлово и стигащ до гара Копривщица.

Тук ясно, направо в кръчмето на бай Иван – вече ни е стар познайник. Ръкувахме се с отрудения човечец, който си майстореше ново по-голямо заведение, този път стационарно, защото бусчето-кръчма няма възможност да побира всички желаещи, особено пък лятото. Измъкнахме отвътре масата, а от чакалнята на гарата взехме двете пейки и хоп на шарена сянка с биричка и храна от раниците. Чуден обяд на теферич си спретнахме и тъкмо се гласим да потретим с Дидо поръчката си за бира и изведнъж бай Иван търчи към нас и припряно ни подвиква, че ще си изтървем влака. Поглеждам си часовника, отпивайки си спокойно глътка от вълшебната кехлибарена течност и му припомням, че ще пътуваме за София и че имаме още половин час до 16:20. На което, обаче той продължава с припрян тон да ни обяснява, че оня автобус дето седи точно срещу нас и се кани всеки момент да тръгне, всъщност е точно за нас, защото поради ремонт ще ни откара до Пирдоп, откъдето всъщност щял да тръгне влакът ни.

А сега да видите как за нула време се стяга целият панаир, който с такъв замах сме разхвърляли около нас, а през това време все пак си поръчахме бирите и добродушният кръчмар направи безуспешен опит да ги прелее в пластмасова бутилка. Не се прелива лесно тази пенлива напитка, така че леденият остатък от нея го опънахме "на екс".

Гара Пирдоп – преди да слезем от автобуса им показах от прозореца хижа "Паскал", както и грозният комин на КЦМ-то, покрай който минава маркировката. ЖП-постройката има интересна архитектура, а аз чак сега забелязвам вишкоподобната кула, извисяваща се от покрива й. Отпред влакчето ни чака, но ще тръгне след повече от двайсетина минути. С интерес разглеждаме и 9-те гигантски иглолистни дървета, разположени в редица като стражи отпред на перон. На някои от тях има табелки и определено посадените през 1930 г. представители на "Велингтония гигантея" могат да се определят като основна забележителност, а дали огромният им ръст не е и допълнителна функция от радиацията. Няма да забравя как Нейков преди веднъж се бъзикаше, като разправяше, че не е чудно защо зелето в този град струвало само 20 ст. килото. В този район като се тръгне нагоре има забележителен урожай на всякаква растителност. Никъде другаде не съм виждал шипкови храстчета, така отрупани с едри плодове. Спомням си и един заек, който ни беше пресекал пътечката към Паскал. Добре, че беше светло и бях с група, иначе доста бих се стъписал, тъй като приличаше повече на немалко куче. С негов събрат, горе на споменатата хижа, местната ловна дружинка съумяха да пируват цяла вечер, че дори почерпиха и нашата група. Абе, какво да ви разправям - няма ли да тръгва най-сетне този влак, че брадата ми нещо взе много да ме сърби ...

София, 30.03.2004 г.