Като никога на уреченото място и в уречения час - 7.00 в неделя сутринта - се събрахме всички и навреме. Вързахме ските на багажниците отгоре, раниците пъхнахме в багажниците отзад и поехме. С наближаването на Севлиево навлязохме в прословутата севлиевска мъгла, но това в края на краищата си е ежедневие за там. Не представляваше интерес за нас, още по-малко пък изненада. Къде с налучкване, къде с помощта на пътната карта, къде с питане, стигнахме до Лъгът. Не засякох час, и това комай беше грешка, защото не мога да кажа колко време се качвахме нагоре. Но де това да беше проблемът... Проблемът се прояви в пълната липса на снежна покривка. Което предизвика дискусия да вземаме ли ски или да тръгваме пеша. Но нали сме ги докарали дотам в края на краищата... Вързахме ги на раниците и поехме. Около час се върви по път. Черният път, който излиза до хижа "Мазалат". На един остър завой се отклонява пътеката по долината на едно дере. Всъщност комай там някъде извира река Росица. Няма значение. Лъгът се намира на около 500 м н. в. Първи симптоми за наличие на сняг се появиха с преодоляването на първите 100 м надморска височина. Не заради друго, а защото пътят влиза в тясна клисура и слънцето няма много възможност да пече там. Иначе по околните била имаше само петънца. А и снегът по пътя беше рехав - само от последния валеж, който долу в ниското беше дъжд. Но засега това ни удовлетворяваше и се качихме на ските. Аз си имах едно на ум за връщането, но си запазих резервите за себе си. Както се оказа после, притесненията ми се оправдаха напълно...

Продължихме по пътя, стигнахме до едно разклонение... Всъщност тук е мястото да отбележа, че маркировка по пътя почти няма, а има три разклонения. Първото не е маркирано, но е близо до Лъгът, така че не е късно да се пита. Тръгва се наляво там. После на следващите две разклонения има табели. След втората се напуска пътят и се влиза в тясно дере, което скоро се напуска и се хваща баира. Там вече има маркировка. Ама истински баир, няма майтап, няма измама. Като видях какво ме чака и ме бодна под лъжичката. Рекох си обаче: "Я се стягай, не ти е за сефте" и нали бях с пресни сили, хукнах нагоре. Тук групата ни силно се разкъса - всеки според възможностите. Изчакахме се веднъж по пътя и после - кой когато стигне...

Наличието на стар сняг се усети едва след преодоляването на първия и най-сериозен наклон. После дебелината на снежната покривка прогресивно взе да се увеличава - до метър под билото... Прогресивно взе да се усеща и наближаващата пролет. Като пекна онова слънце, като протече една пот... Народът се разхвърля по тениски и пак на реки се лееше вода от всички. Жега на квадрат. И за капак на изживяването дойде и последната екстра - мокър сняг. Е, имахме си и професионалист в групата, с три чифта колани в раницата. Свали тези, с които беше, и сложи други - подходящи за снега. И върви го гони. Ама нашего брата бедният турист, дето се радва и на едничкия си чифт... Не питайте! Крачка напред, още една ска на десния крак. Още една крачка - и още толкова тежест на левия. Лепне оня сняг, лее се оная пот, псува оная ми ти уста... Все едно си обул по няколко ски на всеки крак и ги влачиш по голата пръст. Докато се кача на хижата, изпих два литра вода. Това за около два часа някъде може би. Ама нали съм тръгнал да търся емоции - получих си ги с пълни шепи. Пробвах какви ли не тактики - натискам по-силно и като търна ската в снега, залепналият сняг се отлепя и ската тръгва. Но в този момент разкрачът ми е свършил и спирам. Повтарям с другия крак процедурата и като се върна на първия - отдолу пак 7-8 см сняг. Пробвах и да удрям с щеката - вдигна ската - удар - пада снега - стъпвам - пак залепва. Махах, махах, като гламав, и се отказах. Влачих си го догоре.

Затова пък усилията ни бяха възнаградени пребогато - като излязохме на билото и като се оцъкли масивът на Триглав насреща... Олекна ми и на краката, и на душата. Слънцето грее, небето синьо, кьорав облак няма, жега, сняг, красота и удоволствие! Абе какво да ви обяснявам, вие си знаете. Хванахме оттам пътят за хижата, който в последната си част се движи по билото, и след двайсет минути бяхме в нея. Бях аз де, защото преди мен стигнаха трима, а след мен дойдоха четирима. Като му седнахме в 12.30 и отиде два и половина. Погълнах прилично количество храна, защото баирът ми беше изпил силиците (дали баирът, дали бюрото, зад което седя всеки ден...), няколко чая, няколко чаши вино... Абе само аз се бях сетил да мъкна вино. Тия хора да пият могат, пък да носят... Е, изпи се и половинка ракия преди моя литър вино. И като ми омекнаха краката - не ми се става от масата. Ама няма накъде - трябва да се връщаме. Надолу няма да ви описвам - кеф, докато имаше стар сняг отдолу. Като свърши и на всеки завой взеха да се усещат камъните и корените по ските, ги свалихме и айде на рамо. И като почна едно плуване в кишата, за чудо и приказ! Ей за това си мислех сутринта като се качвахме - че следобед снегът ще се топи и ще си отгазим на киша и кал. Е, така и стана. Шляпахме във водата, после в калта, докато стигнем колите.

Нататък е ясно. Ските на багажниците отгоре, раниците в багажниците отзад, и на път. Отбиване в дежурната крайпътна кръчма за по бира и тъкмо по мръкнало - вкъщи. С дежурните мисли след подобни изпълнения - "хубаво беше, ама малко!" "Малко, ама не е без нищо! Ами хич?" И така с вътрешни диалози - под душа, под юргана и в обятията на Морфей. До следващия път....

Велико Търново, 16 март 2004 г.