Тъй като най-лесният вариант с кола до новото и оттам приятна разходка до старото село автоматически отпадна, маршрутът трябваше да се удължи максимално. Наетият от нас микробус потегли сутринта от гр. Гоце Делчев и в 9:00 ч. ни стовари в известното с архитектурата си с. Долен. Понеже неколкократно сме били в това безспорно  интересно село, без да губим време се запътихме към параклиса "Св. Илия", място наричано от местните хора "Илинден". Бях ходил последно там преди 8 години и ми беше интересно как стоят нещата, защото вече имах сведения, че параклисът и сградата, предназначена за отдих на хората посещаващи го е разбита и разграбена. Любопитството ми ме принуди да поразпитам първата изпречила се баба за състоянието им, както и да почерпя по-нова информация за чудесната църква "Св. Николай" в самото с. Долен, която също бе обект на "любителите" на икони. Както и очаквах, тя успя да ми каже, че все така не се е установил крадецът на икони в черквата и потвърди лошата информация за състоянието на параклиса, като единствено кълнеше извършителите и призоваваше Господа да не ги забравя.

Оставих бабата със собствените й мисли, както я бях заварил поседнала пред къщи, и хукнах да догонвам групата, която бе хванала пътеката към параклиса. Тя е маркирана с червено до с. Ковачевица, но самата маркировка е доста лошо направена и е поставена не където трябва, така че не съветвам хора с лоша ориентация да предприемат прехода до Ковачевица. Изкачването до "Св. Илия" по тази пътека отнема един час, като наклонът не е малък, за което красноречиво говори името на местността - "Пърдикон". От това име човек придобива представа как се е чувствало добичето минавало по този маршрут, а и ако носи раница може да си представи как се е чувствало натоварено! Времето беше облачно, което облекчи прегряването, но не ограничи масовото сваляне на излишните дрехи.

Поляната при параклиса ни посрещна всички по къси панталони и ни зовеше: "елате и починете". Групата се натъркаля и масово се отдаде на водопой и сладко мляскане, вследствие унищожаването на хранителните запаси. На мен първо ми се набиха в очи изтърбушените врати и капаците на прозорците на сградата за почивка. Вътре не е останало нищо освен боклуци, счупени стъкла и парчета дърво. Огледът продължи секунди и веднага хукнах към параклиса, за да видя как е хавата. Отвън се виждаха само счупените стъкла на прозорчетата - вещаещи неприятни сцени вътре, но картината все пак не бе толкова страшна, колкото очаквах, но пък и не беше много добра. Иконостасът не беше барнат, изключая мъничко парче от кръста над дверите. По стените не беше мърсувано, с изключение на счупените стъкла, предпазващи снимките от освещаването му през 1985 г. Открадната бе само масичката, където по-рано стояха свещите и бе разбита касичката за дарения. Излязох със смесени чувства, направих снимка за спомен и се присъединих към закусващите.

Тук е мястото да изкажа мнение, за това което видях. Сградата за почивка винаги е била отворена, като вътре имаше легла и одеяла за хората нощуващи в тях и с оглед манията на българина да руши не се учудих на видяното. Виж за състоянието на храма се сетих за една история разказана ми при предното посещение от един жител на с. Долен, който искам да отбележа е българомохамеданин, а в Долен християните вече са само възрастни хора. Та значи, тогава той ми разказа следното: пет деца, също мюсюлмани (не помня вече дали бяха от Долен или от близкото с. Плетена) влезли в параклиса, взели няколко икони и тръгнали да се прибират. По пътя им омръзнало да ги носят и ги захвърлили.  Когато се прибрали в къщи 4 от 5-те онемели, като единствено детето, което не е носело икона можело да говори и разказало какво е станало. Тогава родителите и въпросното говорещо дете се върнали, намерили иконите и ги поставили обратно на местата им. Когато се върнали четирите неми деца отново проговорили. Само с този страх си обяснявам факта, че и в момента иконостасът не е засегнат.

Слънцето се показа докато траеше закуската и ни подкани да тръгваме. Оттук до крайната ни цел почти няма изкачвания и това ни предразположи към добро настроение и шеги. След половин час подминахме отклонението за с. Ковачевица (маркировка няма - тя се открива само ако продължиш по пътя, стига да го нацелиш) и не след дълго излиза на билото на рида Акклисе (Бяла черква), повечето хора тук го наричат Аклиса. На това място има табела с надпис "Илинден" указваща посоката откъдето идвахме ние. Улисани в приказки, се отклонихме от този горски път, следящ билото и хванахме друг водещ към местността Железина, за което бързо се усетихме, но продължихме, въпреки че така си удължавахме пътя. Достигнахме до разклон, където на югоизток пътят се отклонява и се връща в с. Долен, а ние кривнахме на северозапад и излязохме на чудесните поляни на местността Поповица, оградени от борова гора, в която само следите от добива на плочи за облицовка, дейност модерна сред местното население напоследък, разваляха пейзажа. Меката трева, слънцето и чешмата дадоха сигнал за пладнуване и обилен обяд и без подканяне народът се изпонатръшка.

Разбира се, след яденето някои дремнаха, други побъбриха, а аз се разходих наоколо и направих няколко снимки. Отнякъде с брадва под мишница изскочи един човек от Ореше, който извади невероятен литературен български, което ме впечатли приятно, тъй като очакванията ми естествено бяха за някое изказване на рупчоско родопско наречие. Човекът не можа да ми каже откъде идва името Поповица, като за аргумент колко старо е това име и няма спомени за него, цитира чичо си, който бил историк и се интересувал от тези неща, дори писал книга за Ореше.

Понеже времето напредна, вдигнахме мощите си и потеглихме пак. За 3-4 минутки отново излязохме на билото, където се сливат нашият път и този, който изпуснахме преди няколко часа. Погледнах последното издание на "Картография" ЕООД и бързо го прибрах, защото там няма отбелязано нищо - просто някакво детенце като са правили картата е нарисувало пътечка която прави странни завои, пристига в Дебрен и няма нищо общо с действителността. Преди да почне спускането към с. Крушово се спряхме да погледаме как майка и двете и дъщери ораха една нива. Едната щерка водеше коня, майката натискаше ралото, а другата дъщеря с мотика мощно разтрошаваше дебелите буци след тях. В края на нивата седяха на един повален бор явно бащата с двамата синове и следяха внимателно оранта. Подминахме интересната гледка демонстрираща модерно европейско земеделие и пътят навлезе в чудесна гора - вляво (юг) от дъб, а вдясно (север) от бук. Странно как е оцеляла! Последваха няколко дупки (мини-кариери), където се добиваха гореспоменатите вече плочи и се показа асфалтираният път, свързващ селата Крушово и Ореше. Спуснахме се към асфалта покрай няколкото ниви и тръгнахме по него в посока Ореше. Двайсетина метра траеше това асфалтово ходене и кривнахме вляво (посока запад) по нещо средно между пътека и път. След 3-4 минутки се появи ограда, маркираща старите гробища на с. Крушово, като пътят вървеше покрай нея до достигането на изкуствена борова гора, откъдето със серпентини пътят се спуска по билото на едно от многото разклонения на рида Акклисе. Гората бързо свърши и пътеката продължи сред камъни, треви и хвойна - най-неприятната част от този маршрут. Не след дълго се показаха хубавите ливади около Старото Дебрен и започнахме да се спускаме, насочвани за посоката от стърчащото над околнината минаре на джамията.

Цялото село е потънало в зеленина и само покривите на няколко къщи се забелязват и човек си мисли, че това е едно малко селце, но действителността е съвсем друга. При напускането на селото през 1967 г. то е имало около 1200 жители, но в момента почти всички къщи са с паднали покриви, а и изобилието на зеленина скрива голяма част от постройките. Тишината и спокойствието се нарушава от шума на чешмата и звуците издавани от насекоми и птици, всичко друго е спряло и застинало, слушайки песента им. Преди две години джамията е била почти паднала, но сега старият покрив е махнат, бита е нова плоча, вътре са постлани черги и са оставени чехли за случайни гости, които могат да се отдадат на молитва. След бърз оглед излизам от молитвения дом, тъй като не е хубаво да се влиза с обувки и хукнах през тревясалите сокаци да снимам къщята. Групата се беше дислоцирала в западния край на селото (бяха избрали най-меката трева) и почиваха. Селото е събрало цялото очарование на Долен, Ковачевица, Лещен и Делчево взети заедно, но има и нещо повече от тях, което е трудно за описание, защото трябва да се почувства. Зелените ливади, липсата на хора, ток и асфалт са само част от нещата, които нямат горепосочените архитектурни резервати, а Стария Дебрен не им отстъпва като архитектура. При положение, че селото е напълно помохамеданчено в края на XVII век, присъствието на втората добре запазена след джамията сграда, църквата на селото, изглежда наистина странно. Тя е строена от бежанци от Беломорието, които са се заселили в Дебрен. Явно храмът също е посещаван от "ценители" на икони и църковна утвар, понеже се е наложило да бъде здраво барикадиран. Монтирани са здрави метални врати, като входната освен, че е заключена е и затрупана с половин метър камъни, а двете странични са залостени отвътре. На всички прозорци са заварени метални решетки и са сложени капаци. Бегла представа за вътрешността придобих от две дупки в капаците откъдето се виждаше почти целият иконостас, подът настлан с плочи и част от стените на храма с тераса вътре предназначена за хора на храма. Не можах да разбера как се казва, но видях, че има стенописи. Явно стабилните порти са свършили работа!

Отворих отново картата, издание 2003 г., и установих поредната простотия. Дебрен е отбелязан на мястото където се намирах в момента, а новото село не фигурираше на картата. Чудно как почти 40 г. след преместването на селото картографите не сторили това дело, но за сметка на това старателно са променили всяко наименование на местности, та като питаш някой местен човек къде аджеба се намира това отбелязаното на картата той те гледа като паднал от Марс, тъй като за него тези имена са напълно непознати. В посока запад-югозапад от селото излиза път за с. Дъбница, но ние тръгваме в западна посока към новото с. Дебрен. За около десетина минути се спуснахме до моста на р. Върбица (Дъбнишка река), където има новоизградена голяма чешма, но със странно топла вода и тъй като не знам в района да има минерален извор реших, че тази вода е от вадата, отбита по-горе от реката. Продължихме покрай гробищата на старото село и след кратко изкачване се озовахме пред тези на новото село, което е разположено долу в полето.

От тук последва 15-минутно слизане до центъра, като единственото интересно нещо за гледане бе движението на дъжда в Пирин и Славянка. Валеше над вр. Ореляк и в Славянка, като Алиботушкият облак се насочи на север, сля се с Ореляшкия над Попови ливади и по долините на Делчевска и Добротинска река бавно се насочи към Гоце Делчев където изведнъж се разпадна. Над Северен Пирин облаците така и не се вдигнаха цял ден. В центъра на селото ни чакаше микробусът, за да ни върне в Гоце Делчев и при пристигането ни веднага попитах дали дъждът е стигнал до града, като човекът потвърди наблюденията ми от разстояние и каза, че е ръснало за 3-4 минутки, след което дъждът е спрял. Общата равносметка е 5 часа чисто ходене и 2,5 часа почивка за любителите на статистиката. Време беше за баня, вечеря и почивка!

гр. Гоце Делчев, 04 май 2004 г.