Периодът, в който я проведохме беше от 26 до 29 февруари, а съставът на участниците бе твърде променлив. Всички, с изключение на Калина, обаче са членове на СТД "Академик"–Свищов. Част от маршрута е по не толкова популярни райони и на нея са посветени описаните два първи дена.

Етап първи: Авто-поход из околностите на Тетевен и скитане по билото на Васильовска планина

Четвъртък 26-ти, в 5:30 сутринта, със сериозни усилия на волята, успявам да стана. Спал съм само няколко часа, както и предните вечери, а причината затова е, че все е имало някакви поводи, съответно порядъчно полети, както и множество ангажименти за отмятане.

Набързо си приготвям раницата, пъхам вътре храната, разпределена по кутиите от майка ми, взимам си набързо един душ и отделям една торба дискове и касетки. Успявам само с две минути закъснение да стигна на срещата ни в осем без двайсет на централната автогара, точно в момента, в който Калина притеснено ми звъни по телефона да пита дали за тук сме се разбрали да се чакаме. След пет минути пристига и Добри и той като мен екипиран и с голяма пълна раница, в която си мъкне и градския багаж, защото той постоянно циркулира по линията Ст. Загора – София – Русе и прекарва дълго време във всеки от тези три града. Външният вид на нашата спътница някак странно контрастира на нашия, с официалните й черни обувки, панталон, блуза и яке, а вместо раница се мандахерца с една дамска чанта и едно найлоново пликче. Отгоре на всичко, както по-късно ще сподели, си е взела и къса поличка, за която ще се вайка, че не е могла да влезе в употреба, поради студените условия. Майко мила и това ми било планинарска щерка, израснала в алпинистически и сериозни туристически среди, която също има подобни наклонности. Не пропускаме удобния повод порядъчно да се помайтапим с нея, все пак не сме тръгнали на официален прием, а тази прословута женска суета не е никак функционална в извънградски условия.

Директният автобус за Тетевен е в 8:30, а не както ни беше информацията в 8:00. Цената на билета е шест и петдесет, а самото превозно средство има дълга почивка на автогара Подуене. Към 11 часа достигнахме целта на дестинацията и Тони ни посрещна на автогарата. Натоварихме се на колата му и отидохме да оставим багажа в тях както и да обядваме. Запознахме се с техните и се насладихме на панорамните гледки от различните страни на къщата му, намираща се доста нависоко, по един от източните склонове над града, след което без да губим излишно време се метнахме на автомобила и започнахме подред, първо църквата, после манастирчето Св. Илия, което, обаче така и не се намери, кой да ни отвори, за да го разгледаме и отвътре, после водопада Варовитец. Тук установих, че сме взели две ленти, но преди време бях извадил батериите на фотоапарата, за да ги ползвам в фенерчето и съответно съм пропуснал да сложа нови, а такива имах, но ми бяха в раницата, която не беше с нас. Не беше голям пропуск, защото времето беше облачно и нямаше достатъчно осветление за свестни снимки, но за следващия обект, който посетихме ме беше много яд, че не щракнах поне 2-3 пози, да се види за каква природна забележителност става въпрос. Разклонът се намира на 3 км след с. Гложене по пътя за с. Малък Извор. След 20-тина минути изкачване в м. Понор се стига пещерата Драганчовица. По-точно това, което се появи изневиделица пред погледа ни може да се сравни по достойнствата си с Крали Марковата дупка и същевременно е доста по-различно и впечатляващо – дълбока пропаст, разтворила паст току под краката ти, а в единия й край зее голяма дупка, която извежда до друга по-малка пропаст и по този начин над формиралото се тунелче се образува каменен мост. Чудно местенце, при това толкова закътано, че Тони дето си е кореняк, едва преди няколко седмици му го показали и на него. Пак ще се идва тук, просто няма начин. Тук се разделихме на две групи: Добри и нашият домакин, тръгнаха да правят обход отдясно на пропастта към билото, а аз и Калина да се катерим по скалите, извеждащи ни директно горе на моста, над двете пропасти. А сега да я питаме, къде е тръгнала с тези дрехи и обувки, но нека да й е за обица на ухото. При втората дупка се срещнахме и може би ако нямаше момиче с нас, въпреки че не носехме въже поне аз щях да направя опит по скалите и бръшляна да се спусна долу, откъдето настрани най-вероятно започваше и входа на самата пещера.

Всяка от групите се спусна по срещуположния маршрут и затваряйки кръга отново се събрахме при дрехите, точно в момента, в който започна леко, но краткотрайно да ръми. Слезнахме при колата и посетихме обявения за паметник на културата Гложенски манастир. Нагоре по пътя над М. Извор беше доста заснежено, но успяхме да издрапаме някакси. След като разгледахме и музея на митрополит Климент (Васил Друмев) и си припомнихме легендата за основаването на светата обител се върнахме отново в Тетевен, за да разгледаме градския музей, както и да си вземем печат в книжките за 100-те национални обекта от там. Много красива етнографска сбирка, останахме с изключително приятни впечатления, както въобще и от целия град и околности, както и от гостоприемството на Тони и семейството му, за което искаме да изкажем нашите сърдечни благодарности. Всъщност Вазов го е казал изключително добре: "Ако не бях дошел в Тетевен и аз щях да остана чужденец на майка България. Вашият край е пълен с такава прелест, че аз съм слисан. Ходил съм в Швейцария и по други места из Европа, пребродил съм България, но не съм видял по-вълшебен край."

Тони, обаче реши да използва докрай последните минути преди мръкване и ни закара до намиращото се на 10-тина километра над града, и водещо се за негов квартал, с. Бабинци. Страхотна обзорна гледка се откриваше и затова често спирахме и слизахме от колата да поцъкаме. С колело по този път би било невероятна тръпка, ето защо вече въобще не ми е чудно, защо именно от този край са родом такива славни български крос кънтри колоездачи.

Тъмнината настъпи, но това не ни попречи да се отбием и до туристическото бюро откъдето срещу, твърде скромната цена от 2 лв. си купихме, нелошия, излезнал от печат преди 10 г., Пътеводител на Тетевенският край от Йото Тодоров.

Върнахме се за вечеря отново в къщата и към 20:20 часа слезнахме в кръчмето "При Цуни", където имахме среща с Краси, планински спасител и приятелката му. И двамата са приятели на Калина, а поводът, при който са се запознали е бил, че въпросният човек, ги е спасявал нея и едно момче, в момент, в който са били закъсали малко под билото, някъде в района на вр. Пъпа, но от южната страна. Палатката им е била цялата прогизнала от проливния дъжд, двамата съвсем са премръзнали и поради мъглата, въпреки че са имали представа къде се намират, просто не са знаели накъде да продължат и откъде да слезнат. Краси е бил съвсем случайно на хижа "Бенковски" и им се е притекъл на помощ в бурята, като покрай тях е спасил и двама чужденци, които били недалеч от същото място, но допуснали непредпазливостта да си опънат палатката баш на билото и съответно скоро тя била цялата раздрана от силния вятър. Полафихме си с тях и в процеса на разговора разбрахме, че това, което сме го замислили за утрешния ден си е сериозно изпитание. Научихме също и някои местни бисери като следното определение за родното им място: "Градът на вечния следобед, където освен да се напиеш, друго нищо не ти остава". Кратките наблюдения върху съседната маса, на която седяха различни планинари и планински спасители, показваше, че тази мисъл тук е на особена почит. Въпреки това, вечерта я завършихме подобаващо за местните традиции, като тук най-много се прояви Тони след това Добри и накрая бяхме аз и Калина, с която бяхме главно на червено винце, а от ракийката само направихме кратка дегустация.

След няколко часа сън все пак дойде и 27-ми, а с това и моментът "да захапем баира". Преди това, обаче Тони откара до автогарата Калина, защото този ден тя трябваше да се прибере в София за рождения ден на майка си. Общият пробег по километража на нашия домакин и приятел бе към 100-тина километра, което означава, че бяхме използвали доста пълноценно времето.

В 7:10 групата ни пресече двора на общежитието, разположено точно срещу къщата на Тони и с това бе положено началото на днешния туристически ден. Духаше доста странен, силен и топъл вятър, причината, за който не би могла да се обясни само с ниската надморска височина от 450 м на града. Посоката, която следвахме, първоначално бе директно през полето, към вр. Червен и към централното било на Васильовска планина. Скоро излезнахме на удобен, но същевременно и доста кален път, подсичащ склона и следващ посоката на билото, въртейки, обаче през различните негови ребра. Недостатъчният сън и изпитото количество алкохол, затрудняваха сериозно 2/3 от групата при изкачванията, но ние все пак сме си корава компания, така че темпото беше добро като за начало. Минахме през Конски дол, подминахме и вр. Кон и след 1:45 мин. достигнахме м. Малки Палтен, където сварихме интересна гледка. Пред нас стоеше голяма, обитавана колиба от кирпич, а около нея свободно си подскачаха зайци, виждаха се и други животни. Тук се запознахме с Караибрахим, с българско име Ивайло, а еврейско такова – Аврам. Оказа се, че човекът тъкмо е оседлал кончето си и потегля по работа в нашата посока, така че си намерихме полезен спътник за известно време, от който научихме някои подробности за района и местностите, където преминаваме. Въпреки 43-44-те си години, той прекарвал голяма част от времето си в странство, а сега се върнал да помага за отглеждането на множеството животни, които гледали. Като забеляза, че с интерес следим снаряженията и начина, по който стои на седлото, с истинско удоволствие заставаше пред обектива на фотоапарата ми. Яздеше с изправени косо напред, в стремената крака, по подобие на кавалерист, а че не сме се излъгали в уменията му, скоро се убедихме и по историите, които ни разказа.

Снимах отдалеч скалата Купена (край пасището Кукуруз), минахме през м. Свидол, подсякахме вр. Остри Панталей, вр. Равни Панталей и в м. Мало бърдо се разделихме с нашия водач. Дали поради разказите му или поради факта, че вътрешно никой от нас не искаше да позволи на кончето да ни дръпне с голямо разстояние, но в този участък ние се движихме с доста прилично темпо.

В 10:40 бяхме на открито в м. Года, под връх Койнец, където вятърът определено се беше позасилил и ни показа, че явно метеоролозите са познали в прогнозите си. Малко преди това бяхме направили кратка почивка, за да хапнем няколко залъка. Сега вече с леко възстановени сили се подготвихме за срещата с пословичните 8-9 зли кучета, край колибата на Герги Гергев. Въоръжени с щеки и тояги, смело навлезнахме в територията им и аз едва сдържах смеха си, когато видях, че става въпрос за палета, нямащи нищо общо със големите овчарски кучета, каквито си ги представях. Явно този път нещата бяха преувеличени, но ние определено нямахме нищо против този факт.

В 11:25 достигнахме кв. "Скрибътна" в м. Бивола, както свидетелстваше текста на няколкото некролога, залепени на колибите. Тук сварихме един възрастен отруден човечец, който обясни на Тони накъде трябва да продължим, докато аз се любувах на гледките наоколо. Всъщност те нещата бяха ясни: имаме си централно било и каквото и да правим и сучем, подсичайки доловете и разклоненията му, не трябва да му изпускаме посоката и затова компасът през целия път нататък ми висеше на врата. Скоро ни предстоеше да се покачим на основния ръб и по-нататък да се движим или по него или в близост, подсичайки го от север или от юг. Според човека ни оставали още 2-3-4 часа път. Естествено в подобна ситуация винаги ми става интересно да разбера какъв е коефициентът на местното население, вариращ обикновено от 1,5 до +безкрайност.

Във 12:10 бяхме на историческата седловина Бивола (тук на 30-ти октомври 1877 г. е минал отрядът на полковник Орлов, воден от тетевенеца Баньо Маринов), на която има метална плоча. През това място минава строеният през 20-те години на миналия век черен път, свързващ Тетевен със с. Лесидрен, за съжаление, както се оказа в доста лошо състояние. След седловината се появиха някакви маркировки, ама хванаха посока, която не ни допадна и ги изоставихме. Най-вероятно подсичат от юг, но пътеката, която ние следвахме е по-добър вариант.

Оттук нагоре започва изкачването на вр. Градска могила. Това бе най-тежкият етап от целия маршрут за Тони, но достигайки билната поляна, бяхме възнаградени с откриващата се гледка на запад към красивата, висока скала, с която завършва вр. Койнец. От разположения северно от нас дол се надигаше гъста, бяла мъгла и скалите се подаваха като остров над нея.

По-нататък в пътеводителя се дава бегла информация за маршрута и са посочени само четири върха, преди вр. Васильов (Голеш, Страгон, Зедя, Тръса), но разстоянието е доста дълго и се подсичат или траверсират сигурно поне около 15 възвишения. За съжаление, рядко имахме възможност да се любуваме за по-дълго време на панорамите, тъй като скоро от юг се появи тъмна, ниска, купесто-дъждовна облачност, както ще каже някои метеоролог, която се разстла и върху нас. Действието се развиваше на височина 1000-1400 м н.в. – в този диапазон са височините на върховете на Васильовска планина, като само вр. Васильов е 1492 м н.в., но определено това е поредната ниска планина, която ме убеждава, че има свой собствен дух, чар и красота и с удоволствие пак ще се върна по тези краища.

И наистина толкова много впечатления ни се събраха през този ден, че Добри с право ме питаше как ще съумея да опиша всичко. Не съм си поставил подобни амбиции, тъй като и най-подробното описание не би могло да направи четящите го максимално съпричастни. Не случайно се казва, че: "един грам практика, тежи повече от хиляда грама теория". Нещо подобно се получава и тук, но в малко по-различен контекст.

Вървим си ние по билото и през няколко минути сме обливани от въздушни вълни: ту от топъл вятър, идващ отляво, ту от леден такъв, идващ отдясно. Като погледнеш на север – море от бяла мъгла, като се обърнеш на юг – всичко начумерено и мрачно. Явно бяхме точно на място, където се получи сблъсък между два различни атмосферни фронта, вторият, от които надделя и не след дълго заваля. Тъкмо започна да се засилва дъждът и излезнахме на обширна, полегата поляна, на северен склон, цялата покрита със сняг до коленете. За късмет, в горния й край забелязахме овчарско заслонче и скоро приютени в него, слушахме шума от пороя, превърнал се в градушка, биеща силно по покрива. За около 10-тина минути се екипирахме за предстоящото изпитание и горе-долу за същото време отмина пиковата сила на дъжда. Изкоментирахме въпроса дали да си сложим гетите. Добри си носеше такива, а аз тъй като бях скъсал моите на Родопите и още не си бях купил нови, имах в себе си два чифта взети назаем, така че имаше и един брой за Тони. Дали поради мързел да разбутваме наново багажа, намъкнати вече с топли дрехи и подготвени за излизане навън, дали поради подценяване, но решихме да се въздържим на този етап, нещо, за което почти бях сигурен, че ще ни стане като обица за ухото, както и се получи.

По-нататък често ни се налагаше да газим в снежец и въпреки, че дебелината му не беше равномерна, понякога се нагазваше и до коленете, при което естествено няма как да не влезне и в обувките. Интересно е да бъде отбелязан и един момент от екскурзията, при който пътят налагаше да се движим по гористо било, а около нас трещяха гръмотевици. Съдейки по поразените дървета, на които се натъквахме, явно често явление в този участък. Имахме сериозни основания за притеснение, тъй като правилата за безопасност в подобна ситуация налагат незабавно спускане от билото, за да не си по високите места, тъй като гръмотевицата избира най-прекия път до земята. Добре звучи да слезем, ама накъде - и от север и от юг стръмни склонове, движението, по които, подсичайки ги и следвайки посоката би могло да се определи като налудничаво. А и да се спуснем отнякъде, накъде да поемем и няма ли съвсем скоро да се пооправи времето и по този начин само да си провалим хубавото мероприятие?

Риск винаги има! Стремейки се да не сме баш отгоре, продължихме в посоката, която следвахме. Скоро, действително не само, че излезнахме от този участък и дъждът спря, ами се отвори една приказна гледка наоколо. Мислех си, че "Васильов" не би трябвало да е далеч, вече толкова време ходим, но Тони твърдеше, че имаме още доста път. Въпреки, че не е минавал точно по този път, няма как да не повярваме на думите му, почиващи върху твърдата опора от вроденото чувство за правилна преценка на разстоянията в родния му край.

Краката ни бяха мокри от снега, влезнал отгоре в обувките ни и газенето в преспите съвсем естествено започна да поражда процеси на дискомфорт и замръзване. Вече бе късно за гети, по-мокри от това трудно бихме станали. Все пак беше достатъчно топло, а и на моменти се движехме по суша, така че поне в това отношение бях спокоен - няма опасност от измръзване, в което побързах да убедя Тони и Добри, когато споделиха притесненията си. Точно на залез слънце излезнахме на едно връхче, от чийто оголен, скалист, южен склон, освен да се полюбуваме на красива панорама, имахме възможност да видим и вр. Васильов. За да стигнем до подножието му, обаче ни бяха необходими около 2 часа, повечето, от които газейки по тъмно през сравнително дълбок сняг, по била и северни склонове. Имаше страхотна тръпка и огромно удоволствие от тези последни часове на екскурзията. Небето се бе разчистило, само някъде далеч на юг-югозапад, около масива на Вежен, трещеше и святкаше. При нас бе настъпило такова невероятно спокойствие, спомените, за което още дълги години ще ме подтикват за нощни походи.

На хижа "Васильов" вече бе пристигнал нашият туристически ръководил и приятел Николай Нейков, с малка група. Поддържахме връзка по мобилните телефони с някои от тях и им подавахме относително точна информация за местонахождението ни, както и затова да имат търпение; все по някое време ще пристигнем. Разковничето тук беше, че за Тони бе замислена една изненада, за която не искахме да му казваме с Добри, за да си остане истинска изненада. Приятелката му Весито, също беше с Нейков, а не както се бяха разбрали, да дойде от Свищов чак на следващия ден на хижа "Хайдушка песен" за рождения ден на Венцо. Въпреки, че й бях обещал да й пазя момчето, тя се беше притеснила за нас и постоянно звънеше по телефона. Тони, обаче, тъй като въобще не подозираше, че тя го чака в хижата, я успокояваше, че вече почти сме пристигнали, само дето тази информация се различаваше от това, което казвахме на останалите от групата и вече повече от два часа се движехме по тъмно. Добре бе, че в подножието от посоката, от която подхождахме имаше хубава чешма със силна струя и обилно си утолихме жаждата преди да започнем финалното изкачване.

Точно на 14-тия час се покачихме по дървената куличка, направена на вр. Васильов – 1492 м н.в. – най-високият връх на Предбалкана. От дерето, източно от върха, там където е разположена хижата, изведнъж блеснаха множество фенерчета и челници и започнаха да се изстрелват фойерверки (както ще разберем по-късно красиви, светещи в различни цветове, сигнални ракетки от пистолета на Радо). Групата ни беше устроила много приятно, незабравимо посрещане, което изпарява всички следи от умора. Не сме се бавили дълго и след 15-тина минути вече бяхме в обятията на нашите приятели, а малко по-късно под звука на китарата и гласа на Нейков се унищожи добро количество алкохол, за да се полее подобаващо срещата. Поздравихме се и с един от хижарите, които най-много уважавам – Николай Киранов, но човека изглеждаше твърде уморен и нямахме възможност да разговаряме по-дълго както би ми се искало. Към 2:30, след като си изпих виното, което специално си носех за повода, вече спокойно можеше да се помисли и за почивка, че на следващия ден ни чакаха нови подвизи и трябваше да се става рано...

Етап втори: хижа "Васильов" – басейни Чифлика – хижа "Хайдушка песен" – хижа "Козя стена" – с. Христо Даново

Настъпи и съботното утро. Трудно събрах сили и последен се изнизах изпод топлите завивки. Слезнах в столовата точно в момента, в който Весито възторжено се въртеше из помещението с един фотоапарат и припряно подканяше Гошо да се качат на върха и да я снима. Времето навън беше приказно.

Повечето от хората довършваха сутрешното си подхапване, но аз бях пропуснал този шанс, а пък и не изпитвах особен глад в този момент. Настъпи кратка суетня във връзка с определяне на кой с кого и в коя посока ще тръгва. Както стана дума, групата бяха с коли, оставени в Шипково и това налагаше някои ограничения. Затова Тони и Добри останаха с другите, за да преместят колата на Нейков до хижа "Хайдушка песен", а самият й стопанин, моя милост, Радо и Светльо решихме да го изминем разстоянието на собствен ход, отгоре по билото.

Маршрутът беше уточнен, но все още никой не бе тръгнал. Имаше опасност да стане както се пее в песента в ".... в седем разбрахме се, в осем събрахме се, в девет тръгнахме към хижата...", но тъй като бяхме относително компактна група скоро опасенията от този сорт бяха опровергани.

Достойният хижар, излезна да ни изпрати пред вратата, след което събрахме четата и увековечихме мига за бъдните поколения, както и за подхранване след време на спомените ни. Нашата група потегли първа и не след дълго на последния завой, откъдето се виждаше хижата се спряхме, за да хвърлим още един поглед, към сгушената, върху каменистия южен склон на връх Рупица сграда, построена през 1965 година и лежаща на 1390 м н.в.

Вървяхме, що вървяхме, минахме през Богоя, хапнахме някъде след него и след някой и друг час стигнахме вр. Турлата. Сняг имаше доволно – понякога до коленете, друг път до кръста. Разхвърляхме се да ни подиша малко и кожата, както и да придобие приятен слънчев загар. Времето беше горещо и затова, въпреки че пробвахме да се подредим по тежест при биенето на пъртината, рядко ни се отдаваше да се задържим на размекнатата фирнова коричка.

Покачихме се на най-високата точка (1297 м н.в.) на връхчето и тук - дилема. Право пред нас на юг, леко на югозапад изглед към широкото било, водещо към Кашка, Ушите и северния склон на Кавладан. Някъде по този маршрут трябва да се отклони маркировката наляво, за да започне да се спуска към хижа "Хайдушка песен". Всъщност това слизане може да се направи от няколко места.

Източно, съвсем леко северо-източно, от нас пък се отделя едно тревисто, огряно от слънцето било, по което нямаше и грам следа от сняг. Мисълта, че то се движи успоредно на главното старопланинско било и за откриващите се панорами оттам, бързо наклони везните в тази посока и след няколко разменени думи, решението бе взето. По маркировката винаги можем да си минем, а авантюрата е добре дошла.

Правилно решение! Ето затова обичам да вървя с Нейков, защото е един неизчерпаем източник както на настроение, така и на информация, опит и импровизации. От тази гледна точка не бяхме виждали Балкана и бе особено полезно и интересно, че тръгнахме насам. Бяхме добре с времето, затова на едно от хълмчетата поспряхме и за повече от час изпълнихме упражнение, чието име е тъждествено с името на един пирински връх висок 2851 м, намиращ се току до Стражите и участващ във формирането на циркус с едно такова специфично име.

От запад се задаваха тъмни облаци, а нашият ръководител невъзмутено се размърда, посочи съседното възвишение, отстоящо на не повече от 20-тина минути и изръси следното: "Ами да вземем да се преместим ей на онзи баир", но преди да го сторим преговорихме още веднъж върховете и местностите, които се очертаваха на откриващата ни се панорама.

По-нататък не сме спирали, а за местоположението си лесно се ориентирахме, защото срещу нас беше вр. Кучето и спускащото се от него ребро към големия басейн долу във вилната зона на Чифлика. Избрахме си един широк удобен ръб и тръгнахме по него надолу. След като навлезнахме в горския пояс, стигнахме и до една полянка, върху която имаше позанемарена овощна градина. Възползвахме се от един от дългите лескови пръти, които бяха в изобилие тук, явно използвани за брулене и закачихме върху него знамето на дружеството ни. Така, с маршова стъпка влезнахме в курорта и по стара традиция се запътихме право при нашия познайник Гената. А там вече тайфата за вечерния купон, по случай рождения ден на Дон Венцо на Хайдушка, започнала да се събира. Не си изневерява на традицията това момче, вече няколко години подред си празнува празника все на тази хижа като я резервира цялата, специално за този повод. Всъщност, този туристически обект, откакто му изгониха хижаря преди около две години се отваря само при заявка в Туристическо дружество "Амбарица".

Видяхме се с много стари познати и от тях разбрахме, че горе вече имало над 30 човека.

Скоро заприиждаха още народ, кой с коли, кой с автобуса, който върти на 50-тина метра от заведението. Дойде и баш виновника за тази сбирка, ходил да посреща от Троян с жигулата. И тук пак шоу – Нейков пости! Сърба си той боба, а очите му все в шкембе чорбите на хората. Не издържа дълго той на това мъчение и скоро се натовари с още няколко човека в едно возило и отпътуваха за хижата. Венцо също тръгна, като от прозореца Светльо размахваше байрака, за да се знае за какво иде реч.

Аз останах да си допия поредната бира, пък и ми се искаше пеш да си го извървя разстоянието. Наложи се доста да поспорим, докато се съглася поне раницата да си дам.

По някое време Генади се приближи и ме попита накъде ще ходя утре. Споменах му за плановете си и той ме помоли да му отведа кучето на Сашо, защото било избягало предния ден горе от хижата. Съгласих се с охота, още повече, че животинчето беше едно симпатично бяло хъски, което се оказа и страшно енергично. Трябваше да тръгваме, защото скоро щеше да се здрачи, а все пак основната разпивка тепърва предстоеше и някак си не беше много учтиво да се появяваме на нея порядъчно наквасени. Четирите километра по асфалта ги изминахме с моя нов четириног другар почти с тичане, така че стигайки крайната точка за днес, бях почти свежарка.

Завързах го в една от страничните постройки и по-късно вечерта на няколко пъти се отбивах да го видя и да му отнеса саламче, за да го направя и него съпричастен към купона.

За размаха на последния оставам сами да прецените. Имаше три китари, две хармоники и едно дайре, една осем-литрова туба с огнена вода, три-четири подобни с червено винце, а пък и хората си носеха, както "твърди" така и "течни" провизии.

Някъде към три часа, след като добре бях смесил алкохолите се оттеглих за почивка.

Точно в 6:00 тел. ми звъни - колкото спал и изтрезнял, толкова. Повече, когато има време.

С мъка си изнасям багажа в коридора, за да не преча на другите като си го оправям. Долу в столовата Дидо вече ме чака. Хитрецът предната вечер се изниза рано-рано, но пък и в службата много го изстискват, така че трябва и да отмаря.

А каква гледка цари само в помещението: 8-9 човека, въобще не намерили сили да се качат горе. Две китаристчета си седят кротко едно до друго, отворили си песнопойка, тихичко си дрънкат и пригласят. Около печката се нахвърляли кой, където и върху когото свари – някои полу-заспали, а други вече, както казва Тони, отдавна отнесли плувката. Добри, обаче най-свеж от всички. Изпраща ни с радостни възгласи, направи ни едно прощално фото с нечий апарат и отиде да си ляга.

Тръгнахме в 6:55 в свежото неделно утро. Четириногият ни приятел е изключително темпераментен и колкото и да не ми е приятно си признавам, че не би ми оставил никакви шансове, ако трябваше да се надбягваме кой първи ще стигне Козята стена.

Не смятам, че е необходимо да си припомням какви усилия изискваха тези начални минути на този ден от мен и понякога дори се чудя, откъде намирам толкова сили. Но това е поредното доказателство, че почти винаги водещо е желанието.

С добро темпо, след час и десет минути вече бяхме на мястото, където се събират двете маркировки (нашта с тази, идваща от басейна). След още четиридесет минути - горе на връх Кучето. И тук кеф - дори не съм си и мечтал, че някога ще имам възможност да правя снимки озаглавени "С куче на връх Кучето". Поогледахме се 10-15 мин отгоре и отидохме да оставим животинката на стопанина й. Хижа "Хайдушка песен" – хижа "Козя стена" ни отне 2:30 часа, без прекалено да бързаме, но и без излишно да се мотаем.

Направихме едночасова почивка, през време на която закусихме, полафихме си със Сашо и с една старозагорска група, които тръгнаха малко преди нас към с. Христо Даново. В 10:30 и ние ги последвахме. Задминахме ги в самото начало на гористия пояс и общо за един час от хижата бяхме в м. Бичкинята, там където маркировката по Узунбурун излиза на Дамльдере. В един без нещо пред нас се появи самото село, но ние се насочихме директно към жп линията, за да избегнем заобиколката през него и да отидем направо на гарата. Преди това, обаче се възползвахме от отворилата се възможност да поразпитаме един любезен овчар за пътищата, пътеките и местностите в района, както и за различните варианти да се придвижим към София. В 13:30 бяхме на гарата и тъкмо навреме. Билото на планината се беше смрачило, задуха силен вятър и заваля дъжд, който по никакъв начин не би могъл да се свърже с понятието "тих, напоителен дъждец". Това ни отказа да слезем до подбалканския път и да си пробваме късмета на стоп. Закупихме си билети за пътническия влак от 14:00, но той беше само до гара Копривщица, където имахме престой по разписание от 14:40-16:20.

Приседнахме на пейката под чакалнята-навесче на гара Христо Даново и добре, че вятърът духаше от запад и това не ни бъркаше. Облегнах се на раницата си, уморен и доволен, унесен в мисли, как за 6 часа (единият, от които почивка на хижата) успяхме да прекосим Балкана от север на юг и неусетно се потопих в света на сънищата. След малко по-малко от половин час биологичният ми часовник проработи, време беше да се качваме на влака... И тук бих поставил точката на този пътепис, ако нямаше още едно важно събитие, което си заслужава да бъде споменато: Престоят ни на гара Копривщица не беше лишен от емоции – времето го уплътнихме на бира в култовото заведение на бай Иван, разположено точно зад самата постройка. То представлява бус, преустроен с пейки и дълга маса на кръчме - цените са символични, а работното време почти неограничено. Пак ще дойдем, за нови още по-славни приключения...

София, 25.03.2004 г.