Както Краси отбеляза посоката е от центъра на селото право нагоре. Минава се първо покрай кметството, а после скоро пътят става почвен, излиза от селото и с леко подсичане по склона наляво минава покрай паметника на загиналите руски войници и веднага след това излиза на асфалтирания стар военен път, по който разстоянието до пресечената точка със Сувачарската река е към 6 км. Гледките към дерето под нас, изплуват като призраци от мъглата, с чиято помощ районът изглежда още по-див. Поставянето на асфалт и прокарването на този път са били добро хрумване, но склонът отгоре не е укрепен и затова поради липсата на каквато и да е поддръжка на много места са се откъртили каменни блокове, а и тук-таме сипеите направо са си продължили надолу прекъснатият им естествен ход и поради тази причина оттук с кола не би могло да се мине. С байк внимателно би било много интересно и е вариант за крос-кънтри разходка. От време навреме минавайки под някои скали тревожно поглеждаме над нас, защото точно в такова мокро време се активират каменопадите, потвърждение, за което е, че на няколко пъти се чува характерният им звук.

Може би на около 45 мин след тръгването забелязваме много интересен водопад откъм дерето. Водата, първоначално, веднага след като се е отправила надолу се улавя от тесен страничен улей, по който променя посоката си и започва да се спуска с голяма скорост диагонално наляво по формиралото се скално корито, по подобие на водна пързалка. Накрая бясно се сгромолясва в малко скално котле, за да продължи, едва след като прескочи первазчето, течението си, но вече с очевидна по-бавна скорост. Не след дълго вече сме пред моста, след който трябва да се отклоним и да тръгнем по слабозабележимата пътечка по десния бряг. Да оставим раниците тук ни възпря забелязаният човек малко по-нагоре в нашата посока. Приближихме се и се оказаха две дечица-планинарчета от селото, на видима възраст 12-14 г., които си бяха напалили малък огън. След кратка консултация с по-голямото се оказа, че много добре познава района и ни посъветва да не се връщаме на асфалта, който допреди малко следвахме, а да продължим по реката нагоре след водопада и по някое време, когато тя завие на северозапад, да я пресечем и да продължим на северо-изток към главното било. Такава идея ми се въртеше и на мен още като съставях плана за маршрута, но вземането на окончателното решение го отложих за след няколко минути, когато излезнахме на удобна панорамна площадка точно срещу водопада (час и двайсет минути от центъра на селото), откъдето той ни се разкриваше в цялото си величие. Красивият му 52 м чист пад, действително му отрежда достойно място сред природните забележителности. Точното му име е малко дискусионен въпрос, но не толкова съществен. Всички, с които разговаряхме за него по време на похода, както и двете табели го определяха като Сувчарско пръскало, обявено за природна забележителност през 1965 г., но според последното издание на картите за Ком-Емине, реката се води Сувачарска.

Хапнахме по един сандвич и не след дълго все пак почувствахме зовът на дивото в нас и решихме да продължим по реката. Самият водопад се сгромолясва от красив скален венец, затова пътеката го заобикаля с неголяма дъга отляво. По нататък посоката ни следваше главно дерето, като на места се появяваха следи от заличени стари пътечки. Ориентирането и избирането на пътя беше главно по естествени природни белези и от време на време поглеждахме към компаса, за да сме сигурни, че неусетно не сме се юрнали в неподходяща посока. След около час и половина реката се раздели на две дерета като основната част се спускаше по лявото, спрямо нашата гледна точка. По нагоре по същото се забелязваше малко водопадче, а нашата посока беше надясно т.е. на североизток. Пресякохме и за съвсем кратко следвахме хубав, в миналото, горски път, а понастоящем дотолкова обрасъл от храсти и ниска гориста растителност, че с мъка можеш да се провираш през нея с големи раници като нашите, за да го следваш. Теренът определено беше тежък, което допълнително се подсилваше и от стръмния наклон. На места се газеше през дерето и в калта, в непосредствена близост до него. Другаде, където имаше прагове и минаваше през скали подсичахме склоновете внимателно придържайки се към всичко възможно, а накрая излезнахме по един широк ръб и ударихме ургулашката по азимут, който ни изведе на същия занемарен път, но в горната му част, където не бе обрасъл. Последният явно е направил широка дъга, която сме я подсекли.

След няколко минути стъпихме уверено на асфалтирания път качващ се нагоре от Кърнаре и формиращ най-високият, използваем от превозни средства, проход на Стара планина (1525 м н. в.). Точно над нас се виждаха полуразрушени постройки, предполагам на някогашни кошари, следователно трябваше да сме някъде под м. Куртхисар. На северозапад в мъглата разпознахме южния склон на Горал тепе. Значи на челото му се издига паметникът, който го видяхме доста по-късно при едно моментно разкъсване на талазите.

Поехме по пътечка на север, успоредно на шосето. Тази посока я следвахме за не повече от двайсетина минути през време, на което пресякохме едно деренце и стигнахме край чешмичката на големия завой на пътя на югозапад. От споменатото деренце и това край чешмичката води началото си един от двата основни притока, формиращи Сувачарската река. Край асфалта от другата страна се виждаше занемарена постройка. Ние отпихме по глътка вода и поехме на изток-североизток по добре оформено ръбче, по което излезнахме на билото. Дотук бяха към 5 часа от началото на тръгването.

Отляво над нас се виждаха билните колове и въпреки мъглата приех, че всичко е нормално, затова тръгнахме смело по пътя в югоизточна посока, както е посочено и в картата. Отпуснахме се и настроението се повиши. Пътят нататък ми е познат, вървял съм го и нощно време, така че пей сърце. След 15-тина минути в мен се появи неприятното вътрешно усещане, че има нещо нередно в посоката дето се движим. Прекалено тревист е пътят, а трябва да е почвен, че дори и кален, имайки предвид снежните преспи-петна, които пресичаме. Обърнах се. В мъглата прозираше паметника, но ъгълът, под който го виждахме ми се стори малко по-различен от този, дето ми е познат – сякаш го гледахме малко по от юг. И накрая най-важното - отдясно пред нас започваше скалисто било, под което предстоеше да минем, а нямаше и следа от билните жалони, които видяхме преди малко – сигурен белег, че сме на грешен път. Кръгом и хайде назад. Изпитах известен яд, защото грешката си беше изцяло моя. Прекалено много се отпуснах, като се качихме и въобще и не ми мина мисълта, че в тези условия тук бих могъл да се заблудя и да тръгнем по стария път спускащ се към Кърнаре, а това беше именно той, отделящ се от главното било (около вр. Жални), и движещ се успоредно на него в посока югоизток, затова и показанията на компаса първоначално не ме усъмниха.

Не след дълго пак бяхме на мястото, където излезнахме по ръбчето, но преди половин час. Все пак сравнително навреме се усетих, но това да ми послужи за обица на ухото, че дори и в райони, които ти се струват добре познати не трябва човек да си намалява вниманието, а трябва постоянно да следи за белези, показващи, че се движи в правилна посока. След няколко минути бяхме на хубава чешма, от която пресякохме за няколко минутки до маркировката и правилния почвен път. Появи се и вятър, така че, когато стигнахме до заслон "Орлово гнездо" влезнахме вътре да похапнем. Всъщност само аз изядох един сандвич, защото Тони вече от умора беше изгубила всякакъв апетит. Действително никак не беше лек преходът ни и то с този багаж и за първи ден.

По светло бяхме на хижа "Дерменка" и пиехме чай с кака Тина, която беше сама с кучето. Нямаше го нито съпругът й Марко, нито пък имаше други туристи. От нея разбрахме, че долу в партизанския лагер имало съсели, както тя ги нарече плъховете и това съвсем ни разкандърдиса да спим там. А и грехота беше – все пак се намирахме в най-модерната хижа в Балкана, а май и по принцип. Изкъпахме се, заплатихме по 1 лв. за банята и по пет лева за нощувката и седнахме да вечеряме и да си лафим с хижарката. Още докато имаше видимост тя ни обясни по-пряк път, от този дето знаех, за Крали Марковата дупка, който й е казан пък от туристи от гр. Сопот и, по който май още не беше минавала. Бях чувал за него и от Нейков, на който пък му бил обяснен от приятел от Габрово и вече беше назрял моментът да си го открием и преминем, затова това беше една от много положителни страни на решението да останем в хижата.

От кака Тина разбрах още и за красив водопад по Джафердере (или както местните го наричали Джуфардере), висок над 30 метра. Това е дерето под заслон "Орлово гнездо". На картата за Троянски балкан пътеката е дадена с жълта маркировка и се отделя от шосето над Кърнаре. Била слабо маркирана преди години, но пък скалите на самият водопад били червени и струята сега пролетта доста внушителна. Пак в същата карта е обозначена "Червената скала", където е всъщност въпросната природна забележителност, така че живот и здраве да е и нея ще я посетим.

Преди да си легнем бяхме разведени из всичките помещения на сградата, за да се запознаем и с последните нововъведения, отремонтирани в последно време. Предстоят и още промени, дано само цените да си останат същите.

Събота, 10-ти Април. Днес ни е втори ден и за през него е заплануван най-дългият ни преход в рамките на този график.

Тръгнахме в 7:20 право надолу към Свинското дере, вървейки през гората леко на югоизток, отдясно на скалите, спускащи се източно от хижа "Дерменка" към р. Черни Осъм. На територията на Стенето сме. След стръмно слизане достигнахме мястото, където рекичката по споменатото дере се влива в по-голямата си сестра, дала името си и на известното село, по-надолу по течението й.

Право срещу Свинското дере, от другата страна на буйния поток, се вижда вклинен обрасъл масив, по който предполагаме, че трябва да продължим, и откъдето, както се оказва, ни е правилният път. Преминаването на пълноводната, поради сезона, река, обаче не се оказва толкова лесна задача. Най-сигурно е в случая да се събуем боси и да намерим място, където с минимално преджопване да преминем.

Малко по-надолу се забелязва паднало напречно дърво, което образува нещо подобно на мост. Има известен риск, но мястото предоставя добра възможност за повдигане на адреналина, която не пропускаме. Веднага след това, както и предполагахме, излезнахме на удобна пътечка, която започна със стръмно изкачване по ръба и леко подсичане отляво да ни придвижва към желаната посока. Всъщност споменатият масив представлява нещо като гърбица, след която се стига до седловинка и започва изкачване към гол, скалист нос, от който, както и през голяма част от пътя дотук, има красива гледка. Оттук се вижда добре и хижа "Дерменка". По-нататък започва Дългата рътлина, като първо се пресича за няколко десетки метра иглолистна гора и се ходи по добре изразен билен ръб в широколистна такава. По някое време се натъкнахме на място, цялото обрасло с млади листа на левурда и естествено веднага ги опитахме. Голяма грешка! Никога не яжте див чесън на гладно. Веднага ни свиха стомасите, но за не повече от 15-20 минути се оправиха. Горе-долу за толкова излезнахме в долната част на билна поляна, точно под скаличките й, там където нашият маршрут се слива с познатия ми, първоначално запланиран и излизащ откъм Кози брод.

Оттук се минава отляво на билото и се подсича оформеният полуциркус, по сравнително добре открояваща се в тревата пътечка, която на отсрещния склон излиза на чешма с корито. От тази точка е най-добре да се поеме леко по диагонал наляво и нагоре и след няколко минути се излиза на широк улей, над който се забелязват по билото няколко малки каменни възвишения. Тръгва се право нагоре към тях и като се приближи се вижда, че на тях има поставени скални пирамидки. От това място на изток се отделя спускащо се обло ръбче, което за 5 мин извежда над дупката. Трябва да се знае, че тя е тук, защото иначе като вървиш по него я забелязваш, чак когато застанеш отгоре й. Разстоянието от хижата при нормално темпо би следвало да дойде към 2:30 часа. На нас поради багажа, снимките, пресичането на реката и многото оглеждане ни отне към 3 часа.

Обиколихме я отвсякъде, след което се спуснахме в подножието й и на завет си отпуснахме малко повече от час, за почивка и обилно похапване. Щяха да ни трябват сили, защото духаше силен югозападен вятър, започнал от предната вечер, а по-нататък пътят ни беше все по билния ръб извеждащ през Големия харман на вр. Амбарица. Местността се казва Куманица или Кума лиса, както и казват някои планинари.

Започна истинска схватка с вятъра, който ни се забиваше косо в лицата. За почивките избирахме да залегнем зад някое удобно възвишение, а където нямаше такава възможност просто заемахме хоризонтална позиция на земята, с гръб към стихията, за да могат и раниците допълнително да смекчават ударите й. Безспорно това бе един от ключовите моменти за цялата екскурзия, особено за Тони, която на моменти въобще не можеше да се изправи. Имах чувството, че ако я нямаше тежката й раница, спътничката ми просто щеше да бъде издухана от широкия ръб.

След 3 часа от дупката, достигнахме челото на върха. Вътрешността на малкото, метално, подобно на голяма кучешка колиба, заслонче бе в топящ се сняг. Скрихме се зад него и хапнахме шокаладче за подсилване. Погледнах към Купена и си помислих за Павката и Стефан. Дали не са си потвърдили уговорката и са поели големият риск да тръгнат за запланувания траверс в това време. Към 16 часа бяхме пред хижа "Амбарица" и снимах Тони с двете малки едномесечни ярета - едното бяло, а другото черно, които самички дойдоха при нас веднага щом ни видяха. Скоро се появи отвътре Дончо, намусен, че някои си позволява да му закача козите, както и поради обстоятелството, че през нощта вятърът беше вдигнал част от покрива на старата хижа, но веднага след като ме разпозна широка усмивка се появи на лицето му.

Обяснихме му, че само минаваме и му дадохме да си избере едно великденско яйце за довечера. Влезнахме вътре, толкова колкото да изядем по една ябълка и да се подкрепим с някоя и друга вафла и да пием кафе с мляко. В 16:30 бяхме готови за път и излизайки пред хижата забелязахме горе между Малка и Голяма Амбарица група от 4-5 човека, ама в коя посока са поели, така и не разбрахме, защото се отправихме надолу по пътеката покрай р. Малка Крайовица. Много бързо слезнахме до хижа "Яворова лъка", продължихме покрай разсадника и веднага след моста спряхме за почивка, преди да поемем нагоре към Зелениковския манастир, по отделящия се трупчийски път. А каква мъка само изпитахме, когато разбрахме че наоколо точно под манастира местността се е превърнала в сечище.

Преди години се спуснахме с една приятелка от хижа "Плевен" през Новоселски поленици и още тогава покрай пътеката надолу цареше сеч, за разрастването, на която в посока север всяка година получавах все по-тревожни сведения от приятели. Но такава наглост да стигнат чак дотук, непосредствено под самата обител не бях очаквал. Землището наоколо е манастирско и 200-килограмовият игумен на Троянски манастир, под чиято юрисдикция се намира Зелениковец, вече не случайно е стигнал 220 кг. И това ми били свети хора, които трябва да служат за пример на народа. Те са бетер мутри и бизнесмени и въобще не е чудно защо народът все повече се отвръща от църквата от година на година, ставайки все по-атеистичен или залитайки по секти. Не ни зарадва дори и многото левурда, която срещнахме. Допреди 1-2 години тук имаше един път, а сега разклонения по него колко си искаш, а дърветата отсичани безразборно и отмерени на кубици, разположени направо на пътя, за по-удобно товарене. Ами бариерата долу при м. Смесите. Нима камионите изкарващите всичките тези гори я прескачат, нима пазачите, които денонощно се сменят на пост в сградата при нея не стават неми съучастници на престъплението или просто те са поредните безгласни букви. А колко смешно изглеждат табели от сорта, че лов и риболов са забранени. Парк ли е, резерват ли е, вододайна зона ли е, въобще има ли смисъл от подобни дивотии, явно само формалности.

В 19:00 h, след 11:40 часа от тръгването достигнахме по светло манастира. Винаги ми е много приятно да се отбивам при баба Дана, вече е на 73 г., от които 44 прекарани в Балкана (25 на хижа "Амбарица"). Не случайно на нея и съпругът й е посветена една от най-хубавите и популярни планинарски песни. А какво широко сърце има женицата и колко много работа е минала през жилавото й тяло. Не спираме да приказваме. Не сме се виждали отдавна и използваме дори и времето, когато обикаляме и заедно избираме мястото, където с Тони да си опънем палатката. Вечерта я прекарваме на свещи, събрани в кухнята на достойната планинарка, с нея и двете й дъщери, съпругът на едната и детето им. С удоволствие поглъщаме поднесения качамак и салатата от левурда. С ракийката ни е по-трудно да се справим и няма опасност да прекалим. Оказа се, че баба Дана е родена като мен на 11-ти Март, така че ето удобен повод да си празнуваме заедно някой път рождения ден. Благодарим за любезното гостоприемство и се оттегляме за почивка. Защото от утре започва втората част на приключението ни – скитане по екопътеки.

През следващите два дни сменихме доста разнообразни варианти на предвижване: пеш, автобуси, стоп, каруца, влакове и успяхме да посетим и разгледаме Еменската екопътека, Крушуна както и Скакля (Врачанска) ...

София, 26.05.2004 г.